Снимка от документален театър „Златната рибка“, поставен премиерно на сцената на Студентския дом през 2020 г. Предстоящи представления на 21-и, 22-и и 23-и дек.
2020 бе бурна по отношение на участието на младите хора в обществения живот на страната. Изправени пред предизвикателствата на социалното дистанциране и всеобщото електронно дистанционно обучение, студентите у нас бяха активна част и от останалите споделени обществено – политически вълнения на българското общество, в т.ч. граждански протести и обществени дебати за бъдещето на страната. Това ни дава повод на погледнем към годините назад, за да направим преглед на това, което е вълнувало студентите тогава, и доколко са реализирани техните стремежи за активно участие в случването на едно по-добро бъдеще днес.
Представените по-долу текстове са включени в сборника „Академични дискусии“, част от Библиотечната колекция на Студентския дом, обобщаващ материали от честванията на 70-годишнината на НСД през 2003 г., както и от конкурса „Студентите: Бъдещето сега“. Наградите за отличените текстове са връчени на техните автори на церемония в зала „Галерия“, проведена на 07 срещу 08 декември 2003 г. На 6 ноември 2003 г. жури в състав Георги Данаилов, проф. Ивайло Знеполски и Пламен Дойнов, след като се запознава с постъпилите според регламента текстове, взема следните решения в конкурса за написване на есе на тема „Студентите: бъдещето сега“, посветен на 70-годишнината от създаването на Студентския дом – номинира есетата на студентите Димитър Божанов, Елисавета Йосифова Мороз, Милкана Стефанова, Росица Нанкова Тодорова и Светлана Стоичкова.
Голямата награда се присъжда на Милкана Стефанова, студентка в специалност „Туризъм“ на Университета за национално и световно стопанство — София. Втора награда се присъжда на Димитър Божанов, студент в специалност „Право“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Поощрения се присъждат на студентите: Елисавета Йосифова Мороз, студентка в специалност „Българска филология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Росица Нанкова Тодорова, студентка в магистърска програма „Интеркултурни изследвания“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Светлана Стоичкова, студентка в специалност „Финанси“ на Стопанска академия „Димитър Ценов“ — Свищов.
Ето и текстовете на отличените есета:
Милена Стефанова
„Студентите: бъдещето сега“… това беше виц, нали?!
„Който се смее последен — бавно загрява“, казваше В. Върбанов в последните дни на радио „Тангра“… или изгорял му е реотана — и Студентският горя, само наполовина, обаче… Последните дни на радиото, или последните напъни на архаичното, ни безполезно висше образование. Радио вече няма. Образование все едно няма.
Неясна посока с обратен знак, защото по-неясно бъдеще надали историята ни познава. По-неграмотно бъдеще също.
Тежко ни. Или „пу, да не ни е уроки“ — кой знае?!
Вървят по пътя за Европа колони от бели роби. Три синджира не стигат. Няма робини — жените бачкат наравно с мъжете. И мълчат. Фригидни феминистки. Майната им. Само че, равните права изискват равни задължения. За това, обаче се мисли следварително. Като студенството — „… а бе, аз да влеза нещо там — пък после ш му мисля, пък и нали, така и така дипломи дават, дали за филолог или историк — все тая и все ш съм си безработен, ама квалифициран безработен; и тогава-ааа, оооо, тогава как само ще псувам държавата, щот тя нищо не ми е дала…“, защото първото, което научават студентите е да псуват държавата, ако са пропуснали тея вещи умения да научат в училище. А училището е пропуск — пропуск за университета; и пропуск за цял живот с минус отпред, нарича се коефицент пропуснати ползи.
„Студентите: бъдещето сега“ — дръжки! Студентите са „гимназията вчера“. А гимназията, брадъри, е като летен лагер 5 години, от който по последно постановление-наредба-или-к’вато-и-да-е-там-хартийка се броят само чет’ри. Ама са си пет — пет джойнта, докато вържеш; пет свирки, докато се отракаш; пет контролни, докато се научиш да преписваш; пет теми, докато разбереш, че самостоятелния прочит ти носи вечна тройка и следва да наизустяваш и рецитираш с ръка на сърцето мухлясали критици; пет на пет яки срещу прости даскали; пет водки и си огън парче; пет години трансформация на родителската амбиция за елитна гимназия в такава за елитен ВУЗ — и това е анекдот някакъв, който също не разбирам, но след пет ВУЗ-а е нормално (петия — понастоящем). И петгодишния продукт на гимазията вече е абитюрент и кандидат за бъдеще.
Кандидат-студент. Частни учители, извънкласна подготовка в школи, теми с гарантиран успех — стига поне да се прочетат, обаче… май, юни, юли… честито Ви бъдеще.
Пардон — студент. Честито, честито, ама радостта, пълна радост не е — бъдещето не е прието да следва в чужбина. Горчива радост, но нищо, има светлинка в тунала — бъдещето вече може да кандидатства за студентска бригата. Бригада в обетована земя. Бъдещето ходи на Aliance и в Goethe Institute, явява се на изпити, гони успех, тест за интелигентност, тест за изправна психомоторика, проверка на знанията, интервю по телефона с бъдещия работодател… и всичко това, за да се класира. Бъдещето тръгва с най-новите дрехи да полива домати, да пресажда луковици, да копа ягоди или да чисти лайната на английските крави, които сигурно на лайна не миришат, а имат аромат малцово уиски, отлежавало чет’ри години в опушена с билки дъбова бъчва; и после да размахва 100 „ойро“ ресто под носа на създателите си, за доказателство, че ако иска може и да работи. Само ако иска, обаче. Ех, на какво е способно бъдещето. Ама навън. Тук обаче задълженията му са да е бъдеще и да спряга бъдеще време в първо лице, единствено число; защото бъдещето има лекции. И упражнения. Я в Яйцето, я в Шипка, я в бар на края на Вселената. Background-а, къде се учи детето му цял ден — не знае, и идея си няма. Пък и трябва ли?! — Не.
Background-а има други задачи, а именно подържаща мисия на основната такава, демек на бъдещето: да е опрано и изгладено бъдещето — то само не може, рано му е още да се блъска; да му е оправена и подредена стаята, за да може бъдещето да отпочива от уморителното студентство и да му е приятно да чете; да му е сготвено любимото ядене, нищо че то манджа не яде, а сандвичи — ама не к’ви да е сандвичи а big Mac, мамо-ооо, а той моля, моля е със стотинки; и т.н., и тн. И после щот сега му е времето да си поживее бъдещето, същотото т’ва поколение старото, ругано за остарелите си възгледи, изпразва остарялото си портмоне и излива последните си стотинки, иванрискиевци и паисиевци в зиналата паст на модерното, самостоятелното и вещо по всички въпроси бъдеще. Тяхното бъдеще. Тяхната рожба златна. Защото всички така правят. Пък и тук бригади няма.
Няма и к’во да се копа. Зат’ва да копа background-а, ама на вилата, и в събота и неделя, че бъдещето да чертае светли диаграми необезпокоено у дома.
Първа сесия. Втора сесия…N-на-брой сесия…
Поправки… Плащане изпити… Търсене на връзки… проблясъци: „Е, как пък все с наш’то преподавателите се „заяждат“…“ Защита. Заветно дипломиране.
И пак честито.
Ex-бъдещето няма работа, но има диплома. Ex-бъдещето не знае значението на думата „работа“, а и не иска да знае — то работи над себе си. И пие кафе. Ex-бъдещето не иска да работи. Ex-бъдещето зат’ва е учило, за да не работи. Ex-бъдещето чете обявите. За работа. Ex-бъдещето притиска до сърцето си копия от нотариално заверена диплома. Единственото му и безценно притежание, което ще го направи директор. На водопад, само дето и водопадите са в червената книга, а то — бъдещето там връзки няма. Няма и CV. Това не са го учили в университета. За в училище да не говорим. Ex-бъдещето се чуства прецакано. Капо. Es ist kapput. Ex-бъдещето не иска да работи за двеста лева (то кой ли иска, но това е друга тема).
Ex-бъдещето е отчаяно. И апатично. Ex-бъдещето е унизено. Ex-бъдещето е барманка. В кварталното кафе. Мазния сутеньор Димо-мерцедеса някога, сега мениджър на движима собственост й вика „… алоооооу, вишстката, нема те чакам 2 часа за две малки! Ти ако бачкаше при мене, все у карцера щеше да седиш, щот не мое си изкараш нормата, ма кукло!…ХА-ХА…“. Еx-бъдещето мрази. Тя мрази. Държавата.
…Еx-бъдещето е момче за всичко. Момче за килими, коли и пътеки. Ex-бъдещето работи по 12 часа. На автомивка „Европа“. Не усеща студената вода.
Бос. Стъпалата му в рани и екземи. От ботушите… За какво му беше тая журналистика?! И четвърто ниво в Aliance. Ex-бъдещето мрази. Той мрази. Държавата.
…Те са подали документи за зелена карта. И чакат. Бъдещето на ex-бъдещите.
„Студентите: бъдещето сега“. И ex-бъдеще утре. Цяла държава вишисти — загуба на време и пари. Viva la безплатното образование — достъпно за „куцо и сакато“ (да ме простят инавалидите — всички групи, ама народа така си казал приказката или „криво и кьораво“ беше). Една цяла държава таксиметрови, продавачи и сервитьорки, с малко изключения — бисери в кълдъръмени улици — 2% програмисти, 3% секретарки, 3% счетоводители. 2,5% търговци. И 1% сноби.
А, и 0,5% мнооооого, ама мноооого богати — тея с наследствените фондове на комсолмола, пенсионните и разни други задължително-доброволни за времето си организации.
Една държава от потенциални емигранти — бъдещи берачи на маслини. В съседите византийци. Или на кафе. В Перу.
Една държава без икономика, произвежда икономисти.
Една държава с продадено бъдеще, произвежда бъдещето си, за да погаси външния си дълг. Господи, с колко лъжи живеем. Те за нас вече са истината. И сме доволни, че ние сме бъдещето. Сега. И учим. Икономика. По учебници от преди 40 години. За да не забравяме миналото си, защото народ без минало — бъдеще няма. Нас ни няма. А немците почти забравиха Хитлер. Egal. Es ist egal. Es ist mir egal. Das Futur ist mir egal.
Бъдещето ми е все едно на мен. Сега. Или утре.
Росица Тодорова
„Днес не струва нищо, когато утре го няма, защото всеки ден е сега“
Понятието за студентите-бъдеще е вече до известна степен клиширано. Може би поради естествената нагласа на човек, да връчва очакванията си за по-добро и да гледа с надежда към днес-обучаващите се и утре-практикуващи.
Но никак не звучи изтъркано, когато горната формулировка бъде отнесена към студентите от ромски произход. Наскоро такива бяха приети в специалност Публична администрация в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, като събитието дори беше отразено от медиите.
Очевидно този път светецът е бил светец за всички!
Може би визирането на точно тези студенти като „бъдеще сега“ на някои би се сторило странно. Аз лично изхождам от идеята за мултикултурализма на обществото ни и поради този факт някак логично ми звучи и бъдещето да е в ръцете не само на една култура, етнос, религия, група…
На 22 април 1999 година Министерски съвет приема Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, основни принципи на цялостната държавна стратегия за равноправие на ромите в България. Не може да се каже обаче, че тя стана повод за някакви дебати в обществото чрез или в медиите.
Един от поставените пунктове там е подготовката на кадри с университетско образование. На приетите студенти от ромски произход, в този контекст, може да се гледа като на бъдеще в много светлини:
— Те са бъдещето, което декларирайки резултатност, ще донесе плюсове в графа „Изпълнение“ на програмата
— Те са бъдещето , което би стимулирало финансова или друга подкрепа от неправителствени организации, движения и други, за да се доразвие идеята
— Те са бъдещето, което ще разреши на някого да потрие ръце доволно и да каже: „За тази година си сварших работата, догодина пак ще помръдна малкото си пръстче“
— Те са бъдещето-реализация в публичното пространство на този етнос
— Те са бъдещето-мост между културите
— Те са бъдещето-реализъм. В техни ръце ще е поставено изпълнението на тежката задача да се борят с негативни етнически предразсъдъци и стереотипи за ромите. (Според изследване на Центъра на демокрацията и Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия циганите са: „мързеливи“, „безотговорни“, „склонни към криминални деяния“, „крадливи“, „недисциплинирани“, „коварни“, „жестоки“, „развратни“.)
— Те са бъдещето, което трябва да се бори и с расовата дискриминация
…а ако приемем, че такава в България няма, както се опитват да ни убедят множество документи, следователно…
— Те са бъдещето, което ще се бори с Вятърни мелници
– Те са бъдещето, което няма да бъде изолирано (или поне не трябва)
— Те са бъдещето, което би поставило ромите на равностойно място в социума и бихме престанали да ги забелязваме само като електорат по време на избори
— Те са бъдещето–генератор на нови идеи
— Те са бъдещето, което превръщайки се в настояще увенчано с успех, ще отвори път за други роми
— Те са бъдещето, което ще предизвика недоверие и това, което трябва да неутрализира недоверието с професионализъм
…бъдеще… бъдеще… в бъдеще…
Далеч съм от мисълта да си представя едно безрезервно приемане в социума на кадри от този етнос.Както съм далеч от мисълта да използвам високопарни изрази и хвалебствия за студентите роми. Макар да пиша за бъдещето, филтрирам позицията си през реализма. Но продължавам да подкрепям позицията, че е по-добре да се прави неще, отколкото безучастно да наблюдаваш преминаващия покрай теб живот, а в ушите ти да отеква фразата – „Е, точно ти ли, пък ще оправиш света?!“
И в едно определено бъдеще, БЪДЕЩЕТО би изглеждало по съвсем различен начин от настоящето, благодарение на студентите-бъдещето сега. Разбира се, те са само едно малко зъбчато колело в механизма на сложната машина. Но, опитайте се да я задвижите без него… едва ли ще се получи!
Следвайки реда на структуриране на есето си, освен че започнах, ще завърша с чужда мисъл. Името на автора се пази някаде в паметта ми, но тя определено има нужда от Refreshване:
„Някой или нещо може да ни връща в миналото, някой или нещо може да живее с нас в настоящето, но никой и нищо не може да изгради вместо нас бъдещето ни!“
Елисавета Мороз
Пише го в учебника по Лингвистика – бъдещето е антоним на миналото. Бъдещето пределно отрицава миналото, като едновременно с това го предполага. Имало е едно време, когато Джони Ротън от Секс Пистълс пял „Няма бъдеще“, защото бъдещето е било безлично, или заличено от безсмислието на всяко действие — дори без противодействие. Липсата на бъдеще е по-страшна от липсата на минало.
Но ние не сме от това време — ние владеем света чрез езика. Най-абстрактното нещо. „Аз ли говоря езика или езикът ме говори мен“ … бе възкликнал някой.
Но това е само част от нашата, студентска лингвистика, нашето бъдеще е съотносимо към нашето настояще не само семантично. И граматически, и фонетично, дори на морфологично равнище — като думите от древните езици, които променят рода и вида си, но никога основата си, запазвайки своята първична и древна сила.
И ние, днешните студенти, сме вчерашните студенти, с някои фонетични промени — изпаднали съгласни, включени гласни, отърсили се от асимилацията. Утрешните студенти, ще получат задно с нас цял куп заемки, отрицателни частици, пореден опит за съкращаване на пълния член и разни свободолюбиви думи сновали между различните части на речта.
Студентите са като думите, те никога не изчезват, просто се променят, вливат се от училище, после от курс в курс, после обратно в живота и това ще продължава завинаги. Те ще се променят, но никога загубят — ще ги намерите в техните производни форми, повече или по-малко подобни. Ще ги откриете по влиянието, скрити някъде из синонимните гнезда, укрепващи ядрото на смисъла на най-важните неща, същите онези, върху които днес ще се смени с утре.
Но и това не е всичко. Ние, да ние — свидетелите на днешния ден ще издадем своята тайна за бъдещето. Ще я закачим като един огромен трасперант на покрива на Алма Матер — „Перото е по-силно от меча“. Ще я развеем, дори ще я запеем на всички известни езици за да ни чуят. Защото това е проблемът ни днес — ние знаем за говорим, но има ли някой да чуе?
Може би дори трябва да създадем нова наука, странна смес от медицина и лингвистика, която да учи хората да се слушат и да се чуват. Колко ни е нужна тази наука, колко много хора по света трябва обезателно да преминат курс на обучение, за отворят сетивата си за другите. Тогава светът ще бъде различен. Какво бъдеще само…
Да, да … не ни напомняйте, че това е невъзможно по три хиляди и двеста причини. Ние знам, но въпреки това ще упорстваме — тихо и потайно ще развиваме и експериментираме, ще разграждаме думите на съставните им части за да търсим съставките на вечността и разбирателството. Ще комбинираме и извършваме опити върху невинни хора за да намерим вълшебното хапче. Безжалостно ще кълцаме и убиваме с перата си всяка глупост и всеки опит за простащина и вредителство.
Ще ни е трудно, уверявате ни Вие — пардон — сигурни сме — но ние го знаем това лесното. И не го щем. Нека бъде трудно и днес и утре. Да бъдем трудни студенти. Във всички семантични аспекти на трудността ни. Който го е страх от бъдещето да не учи лингвистика.
Национален студентски дом 
Трябва да влезете, за да коментирате.