В памет на маестро Алипи Найденов

Директорът на Национален студентски дом д-р Христиан Даскалов изказва своите и тези на колектива на НСД най-искрени съболезнования на семейството и многобройните приятели на маестро Алипи Найденов /17 юли 1931 – 13 януари 2023/ във връзка с неговата кончина.

Маестро Алипи Найденов – диригент, музикант, учител и възпитател на стотици млади българи, бе един от първите, който въпреки преклонната си възраст, посети в края на 2018 г. Национален студентски дом, за да изкаже своята подкрепа за стартиралата тогава кампания по възстановяването на културната дейност в този просветен институт, с който е свързан един от най-успешните периоди в творческата и професионална дейност на Алипи Найденов – годините му начело на Представителния студентски симфоничен оркестър (ПССО) при Централния студентски дом на културата (ЦСДК).

През 2019 г. бе създаден Музей на Студентския дом в който на най-видно място бе поставена арфа от инвентара на ПССО, която напомня на гостите на Дома за славната история на оркестъра под ръководството на Маестро Алипи Найденов.

Повече за историята на ПССО можете да прочетете в спомените на Маестро Найденов, споделени с проф. Пламен Дойнов през 2003 г., които публикуваме тук.

СТУДЕНТСКИЯТ СИМФОНИЧЕН ОРКЕСТЪР В МОЯ ЖИВОТ

Алипи Найденов за изданието „Спомени за Студентския дом“ (2003)

Първият студентски симфоничен оркестър е създаден през 1949 г. в бившата Политехника от проф. Балуш Балушев. В началото оркестърът е наброявал около 40 души. В подготовката му, освен проф. Балушев, се е включил като негов пръв диригент известният музикален педагог Константин Зидаров. По това време се закупуват и първите инструменти, за което неоценима помощ е оказал проф. Алекси Квартирников, ректор на Държавната политехника.

През следващите години оркестърът все повече се разширява и укрепва. Численността на състава нараства на 90 души, в репертоара му се появяват нови и по-значителни произведения. Зачестяват публичните прояви и ласкавите отзиви от страна на студентството, гражданството и изтъкнати музикални дейци…

Това до голяма степен се дължи на доброто художествено ръководство на тогавашния диригент Димитър Петков, композитор и Директор на Народната опера в София. При разделянето на Политехниката на четири института през 1953 година, Студентският симфоничен оркестър запазва не само предишния си състав, но в него се включват студенти и от другите ВУЗ-ове; оркестърът приема наименованието Симфоничен оркестър при техническите висши учебни заведения.

За периода от 1953 до 1958 г. оркестърът има няколко диригенти: Емил Димитров, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Радосвета Бояджиева. Всеки от тях е работил с голямо въодушевление и стремеж за по-добри изяви на оркестъра. Неслучайно студентският симфоничен оркестър става първенец на студентския фестивал през годините 1954 и 1956.

През 1957 г., след обособяването на Студентския дом на културата в центъра на София, оркестърът преминава към Дома и се оформя като Представителен студентски симфоничен оркестър. Същата година със своя голям концерт в зала “България” (диригент Михаил Ангелов) оркестърът се утвърждава окончателно като талантлив и перспективен млад състав пред своята публика от студенти и граждани. Списание ”Музика” в брой 10 от 1958 г. отбелязва:

”Оркестърът вложи всичките си сили и даде изпълнение, което не отстъпва на изпълненията на някои от нашите професионални оркестри…”

Комплектуван от 78 млади и даровити студенти, оркестърът се явява през 1959 г. (диригент Радосвета Бояджиева) на градски фестивал, където е класиран на първо място, а на последвалия републикански младежки фестивал е удостоен със сребърен медал, диплом и парична награда.

През същата 1959 г. бях поканен за диригент на Представителния студентски симфоничен оркестър. Решаващо значение за тази покана беше представянето ми на абсолвентския концерт в зала “България” при повторното ми дипломиране в Българската държавна консерватория със специалност “оркестрово дирижиране” при проф. Асен Димитров. Първото изпълнение на 1-ва и 2-ра част от Седмата симфония на Брукнер в България, имаше широк отзвук сред музикалната общественост в столицата и беше повод за тази покана.

Под мое ръководство оркестърът разшири още повече своите изпълнителски изяви. В различните прояви на концертната си дейност – камерни вечери, популярни концерти, концерти със симфонична музика – оркестърът ползваше богат репертоар, следвайки неотклонно една от основните си репертоарни задачи – да изпълнява и популяризира българско симфонично творчество.

Представителният студентски симфоничен оркестър беше фактически първият български оркестър, който получи разрешение от тогавашните власти да пътува зад граница. Така ние гастролирахме с огромен успех през 1960 г. в тогавашната ГДР… Последваха нови изяви през 1963 и 1966 г. в отново там. Изнесохме концерти в Берлин, Лайпциг, Дрезден, Йена, Ваймар, Розиц, Бьолен и др. Навсякъде отзивите бяха отлични.

Ето някои от тях за турнето през 1960 г.:

“Със своя свеж музикален темперпамент и изразително тоново чувство,оркестъра показа завидна оркестрова култура и майсторство….” (в. “Либералдемократ”, 1960 г.).
“Едно напълно зряло музикално изпълнение постигна българският оркестър в Шубертовата Трета симфония…” /в. “Лителдойче ноесте нахрихтен”, 1960 г.).
“Какво предлагат тези български студенти може напълно да се оцени при едно сравнение с някои от нашите професионални оркестри. Те свирят не само с пленителен темперамент, но и със съвсем очудваща техническа сигурност! Човек може да се запита само как един любителски оркестър е постигнал тези успехи …” (в. “Лайпцигер фолксцайтунг”, 1960 г.).
“…В задграничните си турнета, наред с класическата музика, българските творби, които са изградени въз основа на неизчерпаемото съкровище на българската народна музика, заемат особено място. За това не е чудно, че творбите на Константин Илиев и Любомир Пипков завоюваха например в Йена голям успех….” (същият вестник в броя си от 10 май 1960 г.).

Някои от отзивите за турнето през 1963 г.:

“Младите студенти и студентки от София показаха едно изпълнение с очудващо висока класа като музиканти….” (в. “Лителдойче ноесте нахрихтен”, 1963 г.).
“Свежест и простота бяхя най-изпъкващите белези на Софийския студентски оркестър при изпълнението на До мажорната симфония на Жорж Бизе…” (в. “Лайпцигер фолксцайтунг”, 1963 г.).

Някои от отзивите за турнето през 1966 г.:

“Оркестърът показа своите големи изпълнителски възможности в Четвъртата симфония на Ф. Менделсон и отличния акомпанимент на Първия концерт за пиано от Прокофиев…”
“Българските студенти се показаха изненадващо благозвучни и с чист стил в сцени от балета ”Дон Жуан” на Глук…” (в. “Лайпцигер фолксцайтунг”, 1966 г.).

Солистка на турнето през 1960 година беше студентката по пиано в класа на проф. Лили Атанасова – Снежана Абаджиева с изпълнение за първи път у нас, а също и за изненада за самата немска публика, на “Интродукция и алегро апасионато” от Р. Шуман (!). Солист на второто турне през 1963 г. беше цигуларят Емил Камиларов, току-що взел Първа премия на конкурса “Паганини” в Генуа с изпълнението, естествено, на Концерт №1 от Паганини. Солистка на турнето през 1966 г. беше пианистката Албена Георгиева с изпълнение на Концерт №1 от Прокофиев.

През 1964 г. Представителният студентски симфоничен оркестър гостува на студентите от Сараево в тогавашна Югославия. Концертът премина при много голям успех. В обширната си рецензия под заглавие ”Полетно музициране”, известният сараевски музиколог проф. Кучукалич отбелязва:

“Гостуващият в нашата страна Академичен симфоничен оркестър от София се представи пред Сараевската публика като обигран музикален колектив, чието свирене преди всичко се характеризира с младежки порив и полет, а също и с прилежно студийно интерпретирана програма… Много импонираше ритмичната изразност с която българските гости музицираха.(…) В интерпрпетацията на програмата академиците-симфоници от София, начело с диригента Алипи Найденов, показаха много развита мисъл за музициране, изразително подчертаване на фразите, развиване на мелодичните линии, внушителни сугестивни градации. Най-пълно впечатление оставиха свежата интерпретация на Менделсоновата Четвърта симфония и Празничната увертюра на В. Стоянов – ефектна и звуково богата композиция.”

Солист на оркестъра беше виолончелистът Иван Балушев в изпълнение на Концерт за виолончело от Сен-Санс. Тук се изкушавам да направя една съпоставка с мнението на големия български диригент Добрин Петков за нашето изпълнение на симфонията от Менделсон. С това изпълнение аз и оркестърът спечелихме златен медал на Шестия Републикански фестивал и званието лауреати. Ето какво пише Добрин Петков:

“…Неговото изпълнение със Студентския оркестър на Италианска симфония от Менделсон е едно истинско постижение в българското диригентско изкуство…”

Гостуването в Сараево обогатихме с екскурзия до Дубровник. Всички бяхме прехласнати от обаянието на очарователното старинно градче, за което местните хора разправяха, че самата Елеонора Рузвелт при посещението си в Дубровник, била споделила, че именно тук би желала да прекара остатъка от дните си…

През 1965 г. нашият оркестър гостува на студентите от Будапеща където изнесе концерт със солистка цигуларката Райна Манолова в изпълнение на “Испанска симфония” от Едуард Лало.

По време на моята специализация в Италия на Представителния студентски симфоничен оркестър са гостували диригентите Васил Стефанов и Руслан Райчев. На концертите ни в столицата солисти на оркестъра са били цигуларите Дина Шнайдерман и Емил Камиларов, Михаил Бояджиев, Гинка Гичкова, певците Никола Гюзелев и Димитър Петков, обоистът Георги Желязов, флейтиската Лидия Ошавкова и др. Първата си изява с оркестъра, като певица с голямата ария на Виолета от “Травията” на Верди, направи Валери Попова, която дотогава свиреше в първите цигулки на състава…

В представителния студентски симфоничен оркестър участваха студенти от различни столични ВУЗ, но една трета бяха студенти от теоретичните курсове на консерваторията. Духовите инструменти се застъпваха предимно от студенти в нейните изпълнителски курсове. Имаше и духачи от други висши училища. Така например, чудесен флейтист и особено добър на пиколото беше студентът по медицина Димитър Трифонов, сега доцент и шеф на Втора хирургическа клиника при Александровската болница. Заедно с него във флейтовата група участваше и студентът Огнян Герджиков – настоящият проф. Герджиков – Председател на народното събрание… За него си спомням един весел епизод. На един от концертите на студенвтскя оркестър се оказа, че са се явили четирима флейтисти, а бяха необходими само трима. При мен дойде слабичкият Герджиков и плахо попита къде ще свири. Погледнах го и отсякох:

Върви на големия барабан! Тъкмо ни трябва един в ударната група.
На плахия опит на Герджиков да ми обясни, че никога не е свирил на този инструмент, го успокоих с думите:
Гледай в мен и аз ще ти подавам…

Момчето се справи много добре! Удряше големия барабан ритмично и на място.

Много от сега действащите доценти и професори в Музикалната академия са минали през студентския оркестър. Много от студентите от другите висши училища сега са видни лекари, инженери, юристи, дори има и един академик, който тогава свиреше във виоловата група. Концертмасторът на оркестъра беше студентът от ВИАС Асен Георгиев, който впоследствие стана един от главните проектанти на магистрала “Хемус”. Понастоящем той е доцент във Висшето транспортно училище “Тодор Каблешков”. Беше толкова добър като цигулар, че диригентът Васил Стефанов го искаше в радиооркестъра в състава на първите цигулки!

Спомням си, при първото участие на нашия оркестър през 1971 г. в курсовете на Академия Киджана в Сиена, възхитеният от качествата му Франко Ферара представи Асен Георгиев на един свой гост – професор от Римската политехника, като уникално явление за един студентски симфоничен оркестър. Последният, заинтригуван и невярващ, че този великолепен водач на оркестъра е всъщност млад студент-инженер, реши да провери дали това наистина е така. Нахвърли набързо една математическа задача в бележника си и за негово огромно изумление усмихнатият Асен я реши за нула време.

Не бих могъл да изредя всички участници в оркестъра през тези години. Нека ми бъде простено за това! Нашият състав живееше задружно, изпълнен с младежко неподправено желание за работа. По това време нямаше телевизия, нямаше дискотеки, нямаше компютри. Младите студенти идваха с увлечение и радост на вечерните репетиции в Студентския дом на културата – и то понякога три пъти в седмицата. Почти на тяхната възраст, аз се чувствах окрилен от атмосферата на всеотдайност при всяка репетиция и на концертните ни изяви. Това импулсираше и мен самия да хвърлям всичките си сили за всестранното израстване на този великолепен състав.

Участието ми с български оркестрови състави в диригентските курсове на Музикалната Академия Киджана в гр. Сиена, Италия има не само своята история, но и предистория.

През 1969 г. се състоя първото турне на Представителния студентски симфоничен оркестър в Италия под патронажа на Италианската музикална младеж, чийто президент беше Баронеса Лани делла Куара.

Поканата за това гостуване на оркестъра в Италия се получи, след като баронесата дойде в София и лично прослуша нашия състав в зала “България”. През 1965 г. бяхме станали лауреати на поредния Републикански фестивал и носители на Златен медал. Това стана повод да й бъдем представени от тогавашното ръководство на “Българска музикална младеж.” Концертите в Италия се дирижираха от мен и италианския диригент Клаудио Шимоне – ръководител на камерния състав “Венециански солисти”. Поредният концерт на оркестъра се състоя в Милано, в зала “Верди”. Имаше много публика, която аплодираше бурно всяко едно от изпълнените произведения. Програмата, доколкото си спомням, се състоеше от: Увертюра – фантазия “Ромео и Жулиета” от Чайковски, Концерт за виолончело от Дворжак със солист Стефан Попов, ”Песен”от Българска рапсодия на Панчо Владигеров и Сюита из балета “Тривърхата шапка” на Мануел де Файя. В паузата, на вратата на гримьорната (бях заръчал никой да не ме безспокои!), се почука и аз троснато попитах:

Какво има?
Бях гърбом към вратата, когато тя се отвори. Чух името си. Обърнах се и… Замръзнах! От прага усмихнато ме гледаше Франко Ферара!
Маестро… – успях само да смутолевя. Той, прегръщайки ме, започна да ме поздравлява за оркестъра. Взел самолета от Рим специално да присъства на моя концерт. Бях развълнуван и щастлив, но и целия изтръпнал при мисълта, че е бил в салона и ме е слушал, а аз с младежко безгрижие съм се носил на крилете на диригентското си опиянение…
Искам да говоря с теб по един важен въпрос – настояваше маестрото.
Паузата вече привършваше и успях да му съобщя, че съм поканен в края на същата година да дирижирам радиооркестъра на Милано.
Тогава, на връщане за България, мини през Рим и се отбий на всяка цена у нас, ще обядваме и ще приказваме по-подробно за моята идея – изрече на един дъх Ферара.
Вече на вратата, обърнат към мен, изстреля в упор:
Кажи на виолончелиста, да си настройва инструмента, когато излиза на сцената!
Занемях. И това не му беше убягнало. Наистина, когато Стефан Попов излезе на сцената, след поклона ме погледна въпросително. На моето подканяне с очи – няма ли да вземе “ла” от обоя – тихо прошепна:
Аз вече се настроих отвън…
И резултатът беше не много прецизната интонация в някои пасажи, особено във втората част на концерта…

През декември на същата година, концертът ми с Радиооркестъра на Милано се състоя отново в зала “Верди”. Имах успех и критиката беше чудесна. Има я някъде в архивите ми… На коктейла в дома си баронесата-импресарио Емми Мореско Ереде ми направи предложение за два концерта по време на следващото ни турне със Студентския оркестър.

След концерта в Милано заминах за Рим, както се бяхме уговорили маестро Ферара. Срещата ни се състоя в дома му, близо до Борджо Сант- Анжело – прочутата крепост на Ватикана. По време на моята специализация в Римската академия “Санта Чечилия” много пъти бях посещавал семейство Ферара. Сега отново се намирах сред непринудената и топла атмосфера на този дом. Съпругата на Ферара – Марица – ме обсипваше с въпроси, но маестрото не издържа и ме завлече в кабинета си. Тук ми направи зашеметяващото предложение:

Какво ще кажеш – да участвате с вашия Студентски оркестър в диригентските курсове на Музикалната Академия Киджана в Сиена, където съм поканен за ръководител на тези курсове?”

С радост и благодарност отговорих утвърдително. За подробностите Маестрото щеше да ме извести по-късно. Тръгнах си за България окрилен и безкрайно щастлив. След тригодишната ми специализация при този гений в Римската академия “Санта Чечилия”, и курсовете под негово ръководство “Ваканце музикали” във Венеция, съдбата ме ощастливяваше с възможността да бъда близо до него всяко лято, по време на курсовете в Сиена… Не бих могъл и да мечтая за нещо по-добро!

И така, през лятото на 1971 г., след уреждането на всички формалности и уточняване условията по пребиваването ни в Сиена, Представителният студентски симфоничен оркестър при Студентския дом на културата в София записа първото си участие в ежегодните диригентски курсове на Музикалната Академия Киджана. Имахме и определен брой самостоятелни концерти из различни градове на Тоскана под мое диригентство.

…Не беше така лесно обаче да се осъществи това излизане на студентския оркестър. За да получим съответното разрешение, трябваше да изпълним една дълга и мъчителна процедура. Ето някои от по-важните документи, от които се вижда, че по това време са били задвижени най-високи партийни инстанции…

Решение №317 на Секретариата на ЦК на БКП от 22 май 1971 г., подписано от: Иван Абаджиев, Иван Панев, Янко Русев и Георги Атанасов, с което се “дава съгласие Представителния студентски симфоничен оркестър, да участва в международните музикални курсове в гр. Сиена – Италия от 12.07. до 13.08 1971 година”.

Писмо до МВР отдел ”Задгранични паспорти” от ЦК на ДКМС, с което, на основание Решението на Секретариата на ЦК на БКП, се иска разрешение, 85 души да заминат за град Сиена, Италия по приложен списък.

Заповед №3684 на Министерство на народната просвета, с която се командироват за 33 дни в Италия: Директора на Студентския дом Янаки Русев; Диригента на оркестъра Алипи Найденов, и “артистичния секретар” Георги Кръстев… Това беше ченгето от Държавна сигурност, с което под прикритието на “артистичен секретар на оркестъра”, властта ни “съпровождаше” извън страната, да не би нещо да сгрешим, и някои от нас “да забравят”, да се завърнат в родината!

През лятото на 1971 г., натоварени на два второкласни вагона, ние потеглихме за Италия. Оркестърът наброяваше 90 души заедно с преподавателите на оркестровите групи: Петко Дренников на първите цигулки, Любчо Кантарджиев на вторите цигулки, Константин Кантарджиев на виолите, Владо Дойчинов на виолончелите, Слави Николов на ударните. Директорът на Студентския дом Янаки Русев и, разбира се, “артистичния ни секретар” Георги Христов Кръстев, нашият “ангел-пазител” от Държавна сигурност…

Пътуването – тежко и уморително – продължи три дни!

Престой от половин ден имахме на гара Белград, после престой от няколко часа на гара Загреб,след това на гарата в Триест и накрая неприятно ни изненадаха, като ни съобщиха, че нашите вагони продължавали за Париж, а ние трябвало да се прехвърлим на италиански вагони. Това се случи на втория ден във Венеция, където пък имахме големи разправии с италианските железопътни власти, тъй като никой от българските им колеги не ги беше предупредил за нашата група. Всяко зло за добро, както се казва в такива случаи, защото имахме близо пет часа на разположение да разгледаме града-приказка…

Късно следобед потеглихме за Флоренция, откъдето щеше да стане последното ни прехвърляне на локалния влак за Сиена. Но, уви, трябваше да преживеем още едно премеждие! Най-неочаквано, на междинната гара Емполи след Флоренция, италианците ни наредиха бързо да се прехвърлим на композиция от една мотриса и два вагона, защото след около три минути тя тръгвала… Направо изпаднахме в паника. Гледката беше неописуема. С куфари и инструменти, пренебрегващи всякакви правила за преминаване през железопътните релси, деветдесет души се впуснаха в бесен щурм към определените вагони. Бях извън нервите си и наредих няколко души, начело със незаменимия Слави Николов, инспектор на оркестъра (а всъщност първия тимпанист на Софийската филхармония) да застанат пред мотрисата, а ако италианците искат, нека да минат през тях!…

Тогава паниката се пренесе и сред железопътния персонал на гарата. Започна една суетня по италиански – викове, подканяния, крясъци, но ние упорито задържахме мотрисата. Докато не се качи и последния оркестрант във вагона, не вдигнахме “блокадата” на влака.

В Сиена пристигнахме късно вечерта. Естествено, никой не ни посрещна на гарата… Деветдесет души, уморени, гладни и недоспали ме гледаха с очакване в очите. Трябваше да се предприеме нещо. Имах телефона на секретарката на Академията. Обадих се и нервно поисках обяснение. Мислели, че ще пристигнем на другия ден сутринта. Обеща ми, че ще намери среднощно такси, което да ни разкара по двата хотела, където ни бяха определили да се настаним – момичета отделно, момчетата отделно.

На опустялата гара шумът на моите хора веднага предизвика вниманието на дежурния карабинер, на когото криво-ляво успях да обясня сложната ситуация, в която не по наша вина бяхме попаднали. Студентите налягаха направо на пода в чакалните и половината от тях заспаха… Директорът Янаки Русев беше голям шегаджия и – за разведряване ли, за “кодош”ли, както се изрази след това – но взел, че завързал много топло приятелство с карабинера. Бях се унесъл, когато ме побутнаха и ми казаха, че директорът ме викал. Заварих го в стаята на полицията, да си приказва с дежурния карабинер, къде с ръце, къде с откъслечни думи на някакъв непонятен есперанто и (О! Ужас!) на масата се мъдреше отворена бутилка коняк “Плиска”…

Ти луд ли си! – успях само да кажа, но бях прекъснат от веселото подканяне на двамата, завързали набързо това среднощно приятелство.
Наистина се уплаших, защото ако случайно минеше дежурна кола на карабинерите, спукана ни беше работата. Двамата продължаваха да си “приказват” от весело по-весело, заедно с няколко от студентите, привлечени от шумната им компания. Аз изкочих от стаята, за да видя как вървеше “разкарването” по пансиони – нали първо трябваше да се погрижим за момичетата. Тук ме очакваше нова изненада. Като клатеше тъжно глава, шофьорът на таксито тъжно ми посочи спуканата задна гума на колата.
Ами като карам по пет-шест наведнъж… – оправдаваше се той.
Ето ти нова беля! Сам човек бавно щеше да се оправи. Отново се върнах в стаята на карабинера и за малко да припадна… Нашият славен карабинер гордо показваше оръжията от шкафа в стената, а ухиленият директор само го подканяше за още обяснения. Прекъснах невероятната идилия и едва не изругах.
Трябва ни помощ! Елате да помагате!
Няма страшно – развеселен скочи директорът и като подхвана своя нов познайник под ръка, излязохме навън.
Е, сега, драги, и ти ще помагаш, за да можем по-скоро да се махаме оттук и да не ти създаваме главоболия – каза той на чист български език, с почти заповеднически тон.
Жестовете на директора бяха по-красноречиви от непознатата реч за новия му познат, който развеселен и загрят от изпития коняк, без много да му мисли, грабна помпата и започна да помпа резервната гума, която шофьорът междувременно беше вече натъкмил. Наоколо се събраха развеселени студенти и дружно подканяха да помпа по-силно и по-бързо.
Дай да ти държа шапката! Пък свали си и куртката, че ще се изпотиш – нареждаше кодошлията директор, а аз уплашено се озъртах за някоя непредвидена изненада. Последната група от пет момчета таксито закара в общежитието някъде към четири часа сутринта…
Ето така пристигнахме през месец юли на 1971 година в Сиена!

Настаниха ни в два отделни пансиона. Момичетата в един женски манастир, където трябваше да искаме разрешение от сестрите за да ги посещаваме, а нас мъжете – в мъжки католически пансион, където пък имаше вечерен час за прибиране.

Още в началото на курса изнесохме самостоятелен концерт в театър “Деи Риновати”. Гвоздеят на програмата ни беше “Испанско капричио” от Римски-Корсаков. Ферара беше възхитен. Дойде зад кулисите и ме прегърна. Тази сцена е запечатана на снимка на която той написа: ” На моя скъп Алипи Найденов, с възхищение и сърдечни поздравления, за спомен от Франко Ферара. Сиена, юли-август 1971 година.”

Оттогава датира обширната ми кореспонденция с Франко Ферара, която водехме до неговата смърт през 1985 г. Тези писма са запечатани на отделен компактдиск и са ярък пример за неговото отношение към мен и оркестрите, които последователно през годините водих в Сиена.

Интересът към Франко Ферара и ръководения от него диригентски курс беше необикновенно голям. Всяка година в листата на кандидатите личаха имената на повече от стотина младежи от цял свят, желаещи да изучават тайните на диригентското изкуство. Изпитите траеха по 3-4 дни и бяха доста изтощителни, както за комисията в която, по изричното изискване от негова страна, участвах и аз, така и за оркестъра. Но пък и любопитството ни беше голямо.

За първи път се срещахме с млади таланти от различни страни. И наистина беше страшно интригуващо кои от тях ще успеят да влязът в курса! В обявите имаше задължително условие за възрастовата граница на кандидатите – до 33 години, и само 8-10 от тях можеха да бъдат щастливците, които да влязат като активни участници.

Не бих могъл да изредя имената на всички, които в тези първи години (1971-1974) участваха в курса на Ферара, но имената на Рикардо Шайи, Даниел Орен, Джузепе Синополи, Кейт Кларк, Бруно Вайл, Гюрер Айкал, Ханс Граф, Хосе-Мария Червера Коладо, Иван Фишер, Жан Тортелиер, Юникиро Сайто, останаха врязани в паметта ми. Това са диригентите, които добиха известност и сега са водещи имена на по-младата генерация в световната диригентска ранглиста.

През 1971 г. се проведе второто турне на Студентския симфоничен оркестър в Италия, организирано и този път от Италианска музикална младеж, чийто президент беше вече споменатата баронеса Лани делла Куара.

Тук ще направя малко отклонение от разказа си за делла Куара. Преди началото на турнето, оркестърът взе участие в музикален фестивал в гр. Прато, близо до Флоренция, с два концерта, организирани от Еми Ереде Мореско. В двете последователни вечери изпълнихме две различни програми с доста трудни пиеси. Солисти ни бяха: в първата вечер – младият цигулар Уто Уги с Концерт за цигулка от Менделсон, а във втората – пианистът Дино Чани с Концерт за пиано от Шуман.

Изпълненията на нашия оркестър следваха след тези на гостувалата преди нас Загребска филхармония и критиката единодушно отбеляза нашето представяне като “една прекрасна изненада”. Самият аз изпитах голямо удоволствие от прекрасното и с нищо неотстъпващо на един професионален състав, музициране на нашия оркестър. И двамата ни солисти – по това време твърде известни не само в Италия, но и в Европа – останаха много доволни от акомпанимента и изявиха своето възхищение, че само с една репетиция са могли да получат такъв верен отклик от този млад студентски оркестър.

От излезлите критики бих желал да цитирам само няколко реда. В статия под заглавие ”Великолепната симфония на Франк завърши фестивала” и подзаглавие “Голям успех на оркестъра от София, дирижиран от Алипи Найденов” (в. “Ла национе”, 6.12.1971 г.) се отбелязва:

“…Успехът беше голям и младите участници на българската формация бяха горещо аплодирани от публиката. Под ръководството на Алипи Найденов, който можа да достигне прекрасна звучност, оркестърът реализи-ра много хубави резултати… В Симфонията на Цезар Франк Алипи Найденов предложи на слушателите звучност на големи фрески, добри измерения, което беше възторжено оценено и аплодирано от публиката… Във Вагнер оркестърът от София разви основната идея с една ритмична, мелодична и хармонична последователност, развълнувана, без да пресилва излишно звучността… Изпълнението на Встъплението от “Тристан и Изол- да” беше изпратено с въодушевени аплодисменти и възгласи “брави!…”

С риск да бъда упрекнат в нескромност, ще цитирам и редове от критиките, получени след преставянето ни в зала “Верди” в Милано. Един от най-влиятелните вестници в Италия “Куриере делла Сера” в критиката си от 7.12.1971 г. писа: ”…Това беше едно щастливо завръщане… Българският състав е вече известен между нас и спечели нашите симпатии. Неговата “италианска” активна дейност е подчертано интензивна… Оркестърът се представи компактен и сигурен, добре възпитан и ,над всичко, пластичен и реагиращ на изискванията на диригента, който действа с изключително точно постоянство, внушавайки със своя широк и сигурен жест изпълнението на музикални ценности и проявяването на най-истинска и най-висока артистична изява…”

Друг ежедневник от Милано – “ Куриере делла Информационе” – от същата дата, след като откровенно изказва съжаленията си, че в Италия все още няма подобен състав, отбеляза: ”…Този български оркестър трябва да се оцени като един изумителен и завиден факт, защото е формиран от младежи, които познават много добре своята специалност…”

Турнето продължаваше с неотслабващо темпо в различни градове на Северна Италия – навсякъде, където имаше образувана секция на Италианска музикална младеж. По същия маршрут, за наша най-голяма изненада, се движеше и Пловдивската филхармония с диригент Руслан Райчев, при това с пиеси от нашата програма. Кой ни беше погодил такъв номер остана неизвестно, но затова пък в една от рецензиите в гр. Бергамо прочетохме: ”Успех в театър “Доницети”: Открит е в голям стил концертният сезон на Италианска музикална младеж… Всички са много млади, подготвени технически и музикално по един забележителен начин. Заедно предлагат една завидна звучност, със забележителна прецизност и красива пълнота. Такъв порив, такъв тембров блясък, толкова проникновение в подчертаването, поддържането в правдивостта на музикалната фраза и такова познание за разбирането на хомогенността на диалога, които ни карат да поставим този млад, но обучен оркестър над този от техните сънародници от гр. Пловдив,който ни гостува преди два дни.” (вестник от Бергамо, 15.11.1971 г.). След като се запозна с тази критика, тогавашният директор на Главна дирекция “Музика” Богомил Стършенов просто ми нареди да я скрия и много, много да не я показвам!

След уморителни преходи от 450, 500, 650 километра, оркестърът мобилизираше силите си и концертите бяха винаги на ниво. В Парма концертът се състоя в прочутия оперен театър “Реджио”, пред ученици и студенти, където под формата на концерт-беседа говорих аз. Изнесохме прекрасен възпитателен концерт. На другия ден във в. ”Газета ди Парма” от 24.11.1971 г. прочетохме: ”Българският млад оркестър, отличен в своята слятост и най-важното, резултатен по своята строгост на заученото, сериозната и със страст подготовка, се показа компактен в звучността, силен и хомогенен във всичките си сектори”.

В Пиза, където оркестърът има стари почитатели от предишното си гостуване, на концерта присъства префектът на областта. Изпълнението ни мина при изключителен успех. В Сан-Ремо, след тежко пътуване от 350 километра (натъпкани 76 души в един автобус, защото другият автобус се повреди и го оставихме в една работилница) пристигнахме само 20 минути преди началото на обявения концерт. И въпреки че в програмата бяха включени творбите на Цезар Франк и Рихард Вагнер, оркестърът свири пълнокръвно и имаше заслужен успех.

Навсякъде оркестърът беше посрещан с внимание, а изпълненията му изпращани с нестихващи аплодисменти. Почти на всеки концерт бяхме “принуждавани” да свирим “бис”. В много от секциите на Италианска музикална младеж, според възторжените изявления на техните председатели, броят на членовете рязко се увеличил след афиширането на предстоящите ни концерти. Имаше градове, където трябваше да се прекрати достъпа на прииждащата публика – в Анкона, в Сан Дона и др. В много от градовете присъстваха кметовете и други официални лица. След концертите се уреждаха срещи, на които в непринудена атмосфера домакините се запознаваха с организацията и дейността на оркестъра. В Парма почти всички професори от Консерваторията, начело с нейния Ректор, дойдоха лично да ме поздравят и изкажат своите възхищения от изпълнението на оркестъра. В град Сан Дона бях помолен да направя генералната репетиция публична, защото много от младежите нямаха възможността да бъдат вечерта на концерта, а желаещите да го посетят надхвърляха броя на местата в салона.

Висока оценка от италианската преса получи нашия солист – младия цигулар Петър Делчев. Неговото изпълнение на Концерта от Менделсон, макар това да беше не леко натоварване – 12 концертнш изпълнения (!) – се отличаваше със стилна, емоционално раздвижена и прецизна в техническо отношение интерпретация. Вестник “Куриере делла Сера” от 7.11.1971 г. писа за него: ”Солистът Петър Делчев е изпълнител с естествен талант, който знае да свири енергично и стилно, постигайки лекота на инструмента, както и лееща се красива и чувствителна кантиленност”. А вестник “Газета ди Парма” от 24.11.1971 г. писа: ”От младия цигулар Петър Делчев ни хареса наистина прекрасната техника и меката, рафинирана кантилена. Делчев е младеж, който ще върви напред. Неговото име е определено за големите сцени.”

Председателят на секцията на Италианска музикална младеж в град Леняно на среща на оркестъра с местната културна общественост в своето прочувствено слово между другото каза: ”Това е един блестящ повод младежите от различни страни да се опознават и сближават взаимно чрез изкуството. Както са еднакви цветовете на нашите национални флагове, така да бъдат еднакви и стремежите на нашите младежи – да живеят в мир и чрез изкуството и спорта да развиват своята дружба!”

Кметът на град Сан Дона на дадения прием в кметството вдигна тост за “братството между нашите народи, за прекрасното изкуство на българските студенти” .

“Артистичният секретар” на оркестъра внимателно си записваше всяка дума. Нали, когато се завърнем, щеше да докладва, където трябва.

Ще се спра на един от епизодите, съпътващи турнето ни. След концерта в Милано, за който вече споменах, около мен се събра шумна група от възсторжени почитатели, членове на местната секция на Италианска музикална младеж. В разговора за нашия оркестър, за неговата дейност в България и за моя милост се включи и една млада особа, доста висока на ръст, обаятелна, която, както усетих, имаше привилегировано място в компанията. Името, с което ми се представи, ме накара учудено да вдигна вежди. Казваше се Карла-Мария Казанова…

Вероятно имате някаква връзка с прочутия Казанова – казах аз на шега. Но бях контриран със сериозния кратък отговор:
Точно така! Далечна потомка съм.
Младата Казанова съвсем не си губеше времето и най-учтиво ме покани да й гостувам на другия ден в семейното имение в околностите на Милано. Признавам, че ми беше и странно, и малко смешно… Жена, а не мъж, Казанова ме канеше на обяд, и то в присъствието на цялото семейство. На другия ден семейният обяд премина при подобаваща за случая тържественост. Вдървен от обзелото ме притеснение, трябваше да отговарям на любопитните въпроси на милата й майка, следен от строгия поглед на бащата. След обяда младата Казанова поиска разреше от родителите си да се разходим двамата с нея из парка на имението.
Но не се бавете – процеди строгият баща.
Отдъхвайки си с облекчение, последвах младата си домакиня на предложената разходка. Разговорът се въртеше около оркестъра, около неговия репертоар, за специализацията ми при Франко Ферара – все въпроси из областта на музиката. Разбрах, че се занимава с журналистика и понякога пишела рецензии в местната преса за музикалните прояви в областта. Спазвайки нареждането на “папа”, се върнахме в имението навреме, но доста изпокаляни. Влязохме в просторната кухня, когато чух:
Чакайте! Така не можем да се явим в салона за следобедното кафе. Дайте да ви почистя обувките.
И докато се усетя, въпреки отчаяните ми възражения, тя коленичи и започна да ги чисти.
Нищо,нищо! – засмяна, тя прекъсваше тя протестите ми – Все пак,ще има да разправяте как една Казанова е коленичила пред Вас!
“Е, да! Ама къде е от някъде “папа”, че да види падналата на колене потомка на прочутия Казанова” – болен от притеснение си мислех аз.

На другия ден, преди да потеглим за следващия град, ми подадоха местния вестник – ”Ехото на Монца” – където нашата героиня беше побликувала своята рецензия под заглавие ”Празнично откриване на Музикална младеж”. Там беше измайсторила следния пасаж:

“Ферара е научил на много неща Найденов в продължение на трите години престой в Рим. Приучил го е на прецизен жест, изострил е вродената му чувствителност, засилил е музикалната му интелигентност, задълбочил е техниката му. Найденов наистина демонстрира, освен акуратната си подготовка, една великолепна интерпретативна персоналност, която в най-точния случай вчера на концерта беше изключително манифестирана в сюитата “Тривърхата шапка “ на Мануел де Файя.”

Ето, това се казва един Казанова да те рецензира!

В Доклада си пред тогавашния Студентски съвет директорът на Студентския дом на културата Янаки Русев пише за участието на Представителния студентски симфоничен оркестър на международните музикални курсове в гр. Сиена, Италия в периода юли – август 1972 г., следното:

“…Тази година отново оркестърът взе участие и официално бе заявено от ръководството на Академията, че за следващата 1973 г. той ще бъде поканен. Нещо повече! Бе проявен жив интерес към останалите състави на Студентския дом на културата, в резултат на което административният директор на Киджана, през месец септември тази година ще посети София, като гост на СДК и лично ще преговаря с ръководството.

ПССО определено се ползва със симпатиите и високата адмирация на сиенската културна общественост. За това говорят широкият отзвук, който има във всички местни вестници, както и възторжените и отлични оценки, вписани в златната книга на ПССО от обществени, културни и музикални дейци.

Със своите концерти под диригентството на Алипи Найденов, ПССО не само изявяваше високи художествени постижения на нашата студентска младеж в симфоничното изкуство, но също така пропагандираше българското музикално творчество, показвайки една от най-хубавите страни в обучението и естетическото възпитание на нашата младеж. Демонстриращ висока творческа дисциплина, задълбочено и сериозно музициране, дълбока емоционалност в изпълнението, точен отклик на всички диригентски изисквания, нашият оркестър беше разглеждан и оценяван от всички в Академия Киджана като изключително явление. Това се потвърждава от факта, че ръководството на Академия Киджана се е отказало, заради нашия оркестър, от сътрудничеството с американски младежки оркестър от Северна Каролина, с който години наред са работили, изтъквайки именно тези най-хубави страни от дейността на ПССО…”

Тези мисли в Доклада нагледно дават представа за перспективите, които стояха пред студентския оркестър. Проф. Ферара беше изключително доволен. Студентите-участници в курса също търсеха общуване и бързо се сприятелиха с нашите младежи. Въпреки “бдението” на съответния “артистичен секретар”, който слухтеше за всеки подет разговор в паузите между нашите студенти и чужденците, а може би и напук на неговото старание, атмосферата в диригентския курс беше приятелски колегиална и изключително сърдечна.

Преди да продължа разказа за нашето участие в курсовете на Академия Киджана, бих желал да спомена за една придобивка, която Студентският оркестър сам със собствени средства успя да реализира. Всички ние – и диригент и оркестранти – взехме единодушното решение да отделяме от дневните си пари, които получавахме от Академията, за да се снабдим с така необходимите ни ударни инструменти. В продължение на първите две години (1971 и 1972 г.) успяхме да закупим от Сиена: два тимпана, марка “Лудвиг”(такива каквито и филхармонията в София още не притежаваше!), голям барабан, марка “Лудвиг” (по-хубав от този на филхармонията), чифт чинели, оригинална марка “Джилджян” (най-добрата в света), цял комплект триангели, каквито и в класа по ударни в консерваторията не притежаваха, малък концертен барабан, 65 луксозни метални пулта (тип “квартетни”) за оркестрантите…

Нашият оркестър вече можеше да се равнява “на една нога” с останалите професионални симфонични оркестри. Нещо повече! В това отношение той ги превъзхождаше с качеството на свои-те ударни инструменти.

И може би това беше една от главните причини ръководството на консерваторията да прояви такава “настоятелност” за сливането на Студентския оркестър с техния Академичен оркестър… Това стана през 1973 г. В тогавашната действителност стана възможно нещо, което е спечелено с честен труд от студентите, да бъде “експропиирано” – без никакво право на възражение от страна на Студентския дом! Просто така беше наредил първият секретар на ГК на БКП в София – Георги Йорданов.

За участието ни в курсовете на Академия Киджана през 1973 г. се налага да направя едно отклонение.

Още в края на есента на 1972 г. бях посетен в дома ми от двама професори от Българската държавна консерватория: проф.Кърпаров – декан на Изпълнителския факултет на Консерваторията и проф. Добри Палиев – завеждащ катедрата по ударни инструменти. В разговора изпъкна съблазнителното предложение да се съглася Представителния студентски симфоничен оркестър да се “слее” с оркестъра на консерваторията под ново наименование – Академичен симфоничен оркестър. Бяха изтъкнати множество съображения, че: и без друго в оркестъра ни свирели доста студенти от консерваторията; това щяло да повиши още повече изпълнителското ниво на състава; обучението на студентите щяло да се осъществява на научни начала в окестровото свирене; аз съм щял да стана щатен преподавател по дисциплината ”свирене в оркестър”, която, като много перспективна, щяла да ми осигури възможността в кратко време да стана доцент и след това професор…

Тази уловка беше най-важният им коз. Признавам, че това ми направи силно впечатление. Не за друго, но заради възможноста вече съвсем организирано – като учебен процес – да продължа да се занимавам с оркестровата практика на студенти, които вече пряко се подготвят за тази професия.

Отговорих им, че ще размисля. Но не мина много време и ме повикаха в ръководството на Студентския дом на културата, където ме информираха, че лично Георги Йорданов от ГК на БКП наредил сливането на двата състава да стане час по-скоро. Явно нещата бяха предварително предрешени, а разговорът на двамата професори с мен е бил само формална стъпка, за да не предизвикат отрицателната ми реакция, която да затрудни осъществяването на основната им цел, както се разбра по-късно: отиването им на курсовете в Сиена!…

След намесата на важната партийна инстанция на мен не ми оставаше нищо друго, освен да приема сливането, макар че ми беше трудно да свикна с мисълта, че постепенно студентите от другите висши учебни заведения щяха да бъдат изместени от консерваторските… Толкова бяхме свикнали един с друг!

Новината за новият студентски оркестър – АСО – беше приета от Академия Киджана с интерес и очакване. Маестро Ферара също се интересуваше много за подготовката и качествата на оркестъра. Подготовката ни за поредното участие на курсовете започна в усилено темпо, като за щрайховата група беше привлечен проф. Михаил Балкански, един от най-опитните концертмайстори в историята на българското оркестрово дело.

Заинтригуван от препоръките за новия състав на оркестъра, маестро Ферара беше наистина повишил извънредно много изискванията за репертоарната програма на курса. Не се уплаших и смело се захванах с подготовката. Трябва да призная, че първоначално помощта от страна на декана на изпълнителския факултет, както и особено от проф. Балкански, ми осигуриха една наистина творческа атмосфера за работа. Но и самите студенти се бяха въодушевили, защото вече знаеха за интересния курс и най-вече за неговия ръководител – световно известния маестро Франко Ферара.

На връх 9 май излезе Решение №188 на ЦК на ДКМС, с което Академичният симфоничен оркестър се командироваше за участие в международните музикални курсове в град Сиена, Италия за времето от 23 юли до 22 август 1973 г., като разходите за път, паспорти и визи са за сметка на Студентския дом на културата от параграф “Международна дейност”. Така и тази година с “партийна повеля” ние, българските студенти и симфоници, отново заминавахме за Сиена, където щяхме да вземем участие в диригентските курсове на Академия Киджана и да изнесем самостоятелни концерти.

Това е накратко разказът ми за симфоничния оркестър към Студентския дом на културата, който ръководих от 1959 г. до сливането му с Академичния симфоничен оркестър на Българската държавна консерватория през 1973 г. Но това е друга “сага”, за която трябва да се разказва отделно.

януари – февруари 2003 г.

Оценяване:

Share this:

Харесване на това:

Related