„Студентски дом нас навек ни свързва“

Напусна ни Борис Семерджиев – един от най-успешните директори на Централния студентски дом на културата, начело на институцията в периода 1977-1982 г. Негова е перефразата на популярния хоров девиз: „Студентски дом нас навек ни свързва!„.

Под неговото ръководство върхови постижения в своята художествено-творческа дейност демонстрират Академичния хор, Академичния симфоничен оркестър, Академичния танцов състав, Театър-студио “Студентина” и много други самодейни младежки формации, които участват в стотици фестивали, турнета, конкурси.

В качеството си на директор на ЦСДК, Борис Семерджиев работи за изграждането на Студентския дом като национален културен институт. Някои от по-емблематичните национални прояви по реализацията на които работи, включват: Националния фестивал за забавна песен, Международните студентски филмови празници, Фоайето на студентите сатирици, Националните литературни четения “Алеко” в Свищов, Националните фотоизложби и т.н. Няма жанр от изкуството без своя представителна общонационална студентска проява.

Освен умел организатор и ръководител в сферата на художествената самодейност, студентската култура, изкуство и развитието на младежта, Борис Семерджиев е и дългогодишен хоров деятел. Още от ученическите си години е част от допълнителния хор на Пловдивската опера, солист на Ансамбъла на транспортните работници, на профсъюзния хор “Гео Милев”. През 1961 г. се присъединява към Академичния хор „Ангел Манолов“ като студент във ВИИ „Карл Маркс“, а в последствие става и хоров председател.

Като гражданин с високо обществено съзнание и като изявен културен деец, Борис Семерджиев беше възприел като своя лична житейска борба каузата за реабилитирането на българската култура като важен фактор за пълноценното изграждане на подрастващите поколения, като фактор за утвърждаването и развитието на българския национален дух.

Поклон пред светлата му памет!

От името на колектива на Националния студентски дом,

Д-р Христиан Даскалов, Директор на НСД

11.03.2021 г.

---

„Нашият Студентски Дом“

Разказ на Борис Семерджиев, публикуван в „Спомени за Студентския Дом“ (2003)

Поводът да седна и напиша тези редове за Студентския дом е поредният протест на студентите самодейци от все още действащите художествени колективи – Академичен хор “Ангел Манолов”, Академичен фолклорен ансамбъл, Театър “Студентина” и някои други представители на дома – срещу носещия се в публичното пространство слух, а също така и различни писания в медиите, за пребронените дни на тази наистина студентска институция, за оспорваната й принадлежност към това или онова учебно заведение. За тази поредна проява за спасението на едно толкова желано и търсено културно (и не само културно) средище през годините, в което и аз съм взел някакво участие като творчески изпълнител, сътрудник и ръководител (колкото и нескромно да звучи) ми се обади един от ветераните самодейци, сега мениджър на танцовия ансамбъл, Борис Филчев. На този ден (както добре си спомням, 15 май 2002 г.) пред любимата и позната до болка сграда на пл. „Народно събрание” 10, освен участниците в посочените по-горе творчески формации, присъстваха различни представители на средствата за масова информация, внушителна група студенти от столичните ВУЗ, няколко заинтригувани от събитието граждани и, разбира се, няколко ветерани дългогодишни работници на този дом, вече побелели и натежали от годините. Но те имаха оня същия студентски огън в очите, който ми е добре познат, а бяха дали и не малък принос за функционирането, авторитета и дейността на Студентския дом през цялото това време – от връщането му през 1957 година отново на студентите до днес.

На този т. нар. хепънинг не знам доколко се чу гласа на протестиращите, че Студентският дом е бил винаги студентски – замислен е като такъв от неговите “родители” в началото на века та чак до наши дни, когато през 2003 г. ще се честват 70 години от построяването му. Но аз подчертавам: той принадлежи на всички студенти и през различните времена е бил от полза за студентите и в културно, и в социално, и в образователно и в научно отношение.

Мислейки си по-късно, че в този Дом е минала и немалка част от моята младост (от първи курс на следването ми та чак до наши дни), аз съм бил не само свидетел, но и пряк участник  в много от събитията от началните години, т.е. от връщането на Дома на студентите до днешните юбилейни празници. И когато сегашният директор Пламен Дойнов на една среща представи “Книга за Студентския дом” във факти и документи, за което заслужава той и целия колектив нашата искрена благодарност и поздравления, оцених, че това, което е направено е едно епохално дело – огромно изследователска и събирателска дейност за почти едновековните събития около замисъла, построяването и дейността на тази скъпа не само за мен институция. Но сега съм още по-убеден, че към направеното от нашите предшественици е необходимо да се напише и за хората. За конкретните хора, които през годините осъществяха дейност, която не беше само студентска, а имаше най-широко национално звучене и дори се превърна в международна гордост за България.

Не знам дали могат да стигнат думите, дали не са избледнели спомените, но да се напише за всички тях – от портиерите до директорите на Студентския дом – ще бъде една сериозна, благородна и полезна работа. Защото, за да се осъществи тази дейност, са впрягани усилията, уменията, таланта, опита и безсънните вечери на десетки, стотици и, бих казал съвсем спокойно, хиляди хора – участниците в колективите, техните творчески ръководители, административно-стопанските, техническите, организационните и всички възможни звена. Само беглото споменаване на тези хора, които малко или много като служители или творци са минали през сградата на Студентския дом и са станали достойни граждани и специалисти в различните сфери на живота, не може да бъде представа за огромната по обем и съдържание дейност за тези 70 години.

Струва ми се, че ще бъдем длъжници, ако не направим впоследствие едно по-пълно обзорно издание, посветено на всички, които със своята родополезна дейност са дали своя принос във функционирането на нашия Студентски дом. Иначе ще бъдем в дълг към идващите поколения. И ако се започне, тривиално и традиционно, от директорите на Дома (до този момент – от 1958 г. – петнадесет на брой), премине се през организационно-методическите сътрудници (зам.-директори, завеждащ отдели, методисти, художествени ръководители и участниците в многобройните творчески формации, които са стигали понякога до 20 на брой) и се стигне до хората от т. нар. обслужваща сфера, като се отбележи тяхната всеотдайна и не най-високо платена работа, ще се получи една многобройна и достойна армия от специалисти и граждани на Република България, които не напразно са изживяли своята младост и живот.

* * *

Роден съм в Пловдив. Там още като ученик бях чувал за Студентския дом в София от студенти, които следваха в столицата и си идваха за ваканциите в Пловдив. Но моята първа лична среща със Студентския дом се осъществи по време на първото ми посещение на студентското кино, което съществуваше в дома. Не мога да си спомня кой точно филм гледах през есента на 1961 година, но със сигурност беше филм в киното на Студентския дом. На излизане след прожекцията ми направи впечатление един афиш на Академичния хор – тогава “Георги Димитров” – с който обявяваха, че се набират хористи. Още от ученик се занимавах с пеене. Бях завършил в Пловдив т.нар. Малка оперна школа, която функционераше по подобие на софийската школа на Христо Бръмбаров. Пеех в допълнителния хор на Пловдивската опера, бях солист на Ансамбъла на транспортните работници, на профсъюзния хор “Гео Милев”… Тоест вече имах богат хоров опит. На следващия ден след прожекцията отидох в Софийския университет, където в този момент репетираше Академичния хор. Порази ме ограмнота маса от хора – може 300 или 400 души, които се разпяваха по различните зали. Личеше, че не бяха случайни. И аз, който имах претенции, че съм добър певец, малко се смутих. Административният отговорник на хора извикваше един по един кандидатите. Дойде моят ред. Влязох в залата и видях многобройна комисия начело с маестро Ангел Манолов. Пианистка беше Серафима Дятчин – дъгогодишен корепетитор на хора. Имаше представители от музикалната академия, музикални педагози.

Ангел Манолов първо ми каза да се разпеея. Аз се разпях. Усетих, че правя впечатление на комисията, но маестрото ме прекъсна:

– А коя песен ще изпееш?

Отговорих:

– Аз песен няма да пея, защото не си нося нотите.

И тръгнах да излизам. Но Ангел Манолов ме настигна:

– На другия ден – на репетиция!

На следващата вечер ми беше първата репетиция в Студентския дом. Така станах член на Академичния хор. Цели тридесет години до смъртта на Маестрото.

В същото време вече бях станал сътрудник на студентския културен клуб на икономическия институт, където следвах. По-късно тези клубове станаха т.нар. “кефове” – клубове за естетическо възпитание. Клубът на института се помещаваше в двора на сегашния НАТФИЗ – в момента там е кафенето “КЕВА”. На следващата година ме избраха за председател на клуба.

Като негов председател бях член на студентското бюро, което беше едно от управляващите звена на Студентския дом на културата. В това бюро влизаха председателите на студентските клубове на почти всички софийски висши учебни заведения.

Оказа се, че попаднах по два пътя в Студентския дом – чрез Академичния хор и чрез културния клуб на икономическия институт.

След няколко години започнах работа в Студентския дом по съвсем различен път. Предисторията на това е следната: Една вечер отидох в университета на младежка забава и видях съученика си от пловдивската гимназия Петър Бочуков (по-късно известен журналист международник), който ми представи своя приятел, също студент:

– Колегата – Стефан Енчев. Председател на студентския клуб на Софийския университет.

От дума на дума Стефан Енчев ми каза, че трябва по-активно да сътруднича в Студентския дом на културата. Очевидно вече го готвеха за директор на дома, макар още да не бе завършил следването си. Ето така, след като се дипломирах през 1966 г., и след като поработих малко време на друго място, отидох на работа в Студентския дом на културата – станах завеждащ отдел “Художествена самодейност”.

* * *

При едно от заседанията при Стефан Енчев на студентското бюро на Студентския дом на културата през 1961 или 1962 г. си говорихме, че ще ни посетят двама от инициаторите и основателите на Студентския дом. Аз попаднах на една от срещите, може би на последната среща, със Стилиян Чилингиров и Тома Томов. Те бяха вече много възрастни хора, но ми направи впечатление особеният им ентусиазъм и голямата им любов към това място, за което са ратували цял живот. В очите им имаше някакъв особен младежки, студентски плам. Личеше, че са вършили всичко от чиста любов към студентството и от безкористен стремеж към създаване на добро място, където студентите да извършват не само културна, но и социална, хуманитарна дейност.

Това е моят спомен за пионерите на делото за построяването на Студентския дом. Разбрахме, че не всичко започва от нас. Явно и това сме имали предвид, когато по-късно перифразирахме известната песен “Родна песен нас навек ни свързва” като “Студентски дом нас навек ни свързва”.

* * *

В началото на 60-те години Студентският дом беше представителна институция на софийските висши училища. Системата се основаваше на връзката: Студентски дом – студентски културни клубове в университетите и институтите. Много по-късно се включиха т.нар. полувисши учебни заведения.

Независимо дали Студентският дом на културата беше структура към Комсомола или към Министерството на просветата, през цялото време той беше свързан с управлението или комитета за висше образование. Той се подпомагаше финансово от там. Директорът на дома се назначаваше от ДКМС с решение на неговото Бюро. Директорът по право беше и заместник-председател на студентския съвет на ЦК на ДКМС. В тази система директорът получаваше сравнително висок статус.

Студентският дом на културата методически ръководеше и координираше дейността на студентските културни клубове, които съществуваха във всички софийски висши училища. Когато през 1977 г. с решение на ЦК на ДКМС институцията стана Централен студентски дом на културата, той започна да изпълнява тази роля за цялата страна – за всички български университети и институти. Тогава в някои градове, където функционираха две и повече висши училища, се създадоха и градски студентски домове на културата. Така системата придоби следния вид: студентски клубове за естетическо възпитание в отделните вузове – градски или регионални студентски домове на културата – Централен студентски дом на културата.

Някои от по-известните прояви бяха: Националния фестивал за забавна песен, Международните студентски филмови празници, Фоайе на студентите сатирици, Национални литературни четения “Алеко” в Свищов, Националните фотоизложби и т.н. Нямаше жанр от изкуството без своя представителна национална проява.

Централният студентски дом на културата събираше в едно дейността на представително равнище като организираше национални студентски фестивали във всички области на изкуствата, семинари за обучение на творческите и организационни кадри. Играеше роля на методически и координационен център и главен организатор на всички национални прояви на студентската младеж.

* * *

Между 60-те и 90-те години на ХХ век – само с малко метаморфози – се съхраниха няколко отдели в в Студентския дом, които оформяха облика на институцията. Най-постоянният отдел беше отделът “Художествена самодейност”, по-късно – “Любителско творчество”. Към него бяха всички творчески състави към дома. В различните години художествените колективи са достигали числото 18 – във всички видове жанрове и изкуства. Имаше и отдел “Организационен” или “Организационно-методичен”, който се занимаваше с клубовете и домовете по места. Друг отдел – “Културно-масова дейност” – организираше кинолектории, изложби, студентски празници, концерти. Той отговаряше за това продукцията, създавана в Дома или в университетите, да се показва пред по-широка публика по различни поводи – празници, юбилеи и други.

По правило художествените ръководители на съставите не бяха на щатни длъжности. Повечето бяха на хонорар. Доколкото си спомням, когато бях директор, се създаде щат единствено за Ангел Манолов – диригентът на Академичния хор и за Иван Тодоров – ръководителят на фолклорния андамбъл. Всички останали работеха предимно на други места, а в Студентския дом получаваха хонорар.

Вечер Студентският дом се пукаше по шевовете – гъмжеше от студенти. През деня беше по-спокойно. Но след 1977 г. това спокойствие беше нарушено от нашето решение да даваме почасово киносалона и отделни зали на различни организации, учреждения и предприятия – срещу заплащане. За кинолекториите въведохме абонаментни карти, за които също се плащаше. Така започнахме да подпомагаме своята дейност. Собствените ни приходи понякога възлизаха на близо 1/3 от общия бюджет на дома. Ние сме първите пионери, така да се каже, във въвеждането на икономическите механизми в управлението на културната дейност.

* * *

Много често в Студентския дом на културата се отбиваше Тодор Живков. Особено около студентския празник 8 декември. И резиденция “Бояна”, и Народния дворец на културата бяха направени много по-късно. Затова той предпочиташе да идва в дома тъкмо по повод студентския празник.

Това беше свързано с огромна подготовка – и на нас, и на т.нар. специализирани органи. Тодор Живков обичаше да контактува със студентите и посещаваше голяма част от проявите на студентските формации. При подготовката на срещите и при самите срещи на директорите на Студентския дом винаги са им побелявали или падали косите, или са получавали нещо като микроинфаркти, въпреки че повечечето от тях са били млади. Ние, директорите бяхме церемониалмайсторите на тези срещи. И работата в такива случаи беше не само много отговорна, но и много комплицирана, защото участваха много органи – и партийни, и комсомолски, и специални… И понякога човек от пренатягане не знаеше кого да слуша и по този повод ставаха различни интересни ситуации, в това число и доста комични (каквато беше случката със спирането на тока на два пъти), но Тодор Живков излизаше от тях със своето чувство на хумор.

Когато влезеше в Студентския дом, Тодор Живков се срещаше първо с художествените ръководители на съставите в директорския кабинет. Присъстваха и някои студенти от ръководствата на колективите. Самите творчески колективи бяха по репетиционните зали и правеха там купоните си – слушаха музика от магнетофони или касетофони и танцуваха. Имаше организиран и бюфет, където се предлагаха напитки.

При едно от гостуванията на Живков се случи един такъв “инцидент”. Тогава токът в целия Студентски дом угасна два или три пъти. Преди това бяха предупредени хората от УБО, че инсталацията е стара.Абревиатурата на УБО тогава на полу на шега, полу наистина я разчитаха като Убиват Без да Отговарят или като Управление Банкети и Обеди. Предупредихме ги, че трябва да се направи профилактика на електрическото табло и на инсталацията. Защото щяха да дойдат журналисти, щеше да се включи всякаква техника и инсталацията щеше да се натовари. Но от УБО не обърнаха внимание.

Дойде денят на посещението. Компанията начело с Живков вече се беше събрала в директорския кабинет, когато токът угасна. Тодор Живков запази самообладание. Той имаше свой отработен смях: “Ха! Ха! Ха!”, който и тогава прозвуча в тъмното. Аз излязох веднага. Там беше генерал Гръбчев, който с едно фенерче и с изваден пистолет викаше:

– Какво става? Какво става?

– Как какво става! – отговорих му – Бях ви предупредил!

Но след малко токът дойде. И тъкмо срещата спокойно да си продължи, токът пак спря. Отново се повтори същата суматоха и пак възстановиха осветлението.

Наказанията ни се разминаха, защото бях предупредил. Този случай поне се превърна в повод да ремонтират инсталацията.

Впрочем, ахилесовите пети на сградата винаги са били инсталациите – електрическата и водопроводната. Тук влиза, разбира се, и проблемът с подпочвенити води. Две помпи постоянно изсмукваха водата от долу. Колко мъки имаше с тях! Първо се разваляше едната помпа, после – другата. Накрая – и двете. Викахме пожарната да изпомпа водата. В такива случаи понякога съм заделял лични пари, които после не мога да отчета. Дори съм си имал неприятности при проверка (в нея участваше и станалият по-късно, след 1989 г., министър на финансите Стоян Александров) – искаха обяснение защо съм направил награден фонд, от който при спешна нужда покривахме разходите при аварии. Как защо? Защото белята се случва и трябва да се реагира бързо, а бюджетът не е предвидил такива случаи!

* * *

На един осми декември през 60-те години, когато бях само хорист в академичния хор, целият хор отиде вечерта да прави серенада на Тодор Живков. Тогава той живееше в сегашното музикално училище. Гледката беше неописуема. Валеше сняг. Целият хор – 80 или 100 души – беше изпълнил градинката пред дома на Живков. Изпълнихме “Гаудеамус игитур” и още няколко младежки песни. Сред охраняващите сградата милиционери настъпи паника. Те не можеха да разберат какво става. Завъртяха телефоните и в един момент се появи Ангел Манолов, който им каза:

– Спокойно! Ние сме от Академичния хор. Това е само поздрав по случай празника.

Милиционерите се поуспокоиха. Ние изпълнихме още няколко песни. Тодор Живков не се появи. Според мен, него го нямаше вкъщи.

Вече доста по-късно, може би след десет години, присъствах на една осмодекемврийска среща в клуба на Студентския дом, който тогава се намираше в подземието на сградата. Това беше вечерта, на която официално беше реабилитирана песента “Край Босфора шум се вдига”, която дотогава минаваше за прекалено патриотична, дори шовинистична песен. Гости бяха Тодор Живков, Иван Абаджиев, Венелин Коцев, част от Академичния хор, малко студенти, журналисти от “Студентска трибуна”. Полунашега, полунаистина Венелин Коцев подхвърли към Ангел Манолов:

– Маестро, има една хубава песен “Край Босфора…” Знаете ли я?

Маестрото отвръща:

– Знаем я, но малко ни затруднява текста… Не го помним целия наизуст.

В това време Минка Златева, журналист от “Студентска трибуна”, стана и излезе. Оказа се, че е отишла в редакцията на вестника, където веднага е седнала зад пишещата машина и е преписала текста на песента. След малко тя се върна с текста в няколко екземпляра и го раздаде на хористите. Академичният хор запя песента. Това беше негласната реабилитация на “Край Босфора…”.

На следващата вечер Академичният хор имаше юбилеен концерт в зала “България”. Затова през деня Ангел Манолов спешно събра хористите на извънредна репетиция, за да разучат още по-добре песента. Самият концерт вечерта най-неочаквано започна с “Край Босфора…” В първия момент залата изпадна в шок – абсолютна тишина. Но Тодор Живков, който седеше в страничната ложа, стана и запя заедна с хора. Тогава цялата зала стана и запя. Не можете да си представите какви ръкопляскания последваха финала! Така започна един незабравим концерт.

За Академичния хор, както и за всички състави, за техните ръководители и участници, може много да се разказва, но това трябва да е плод на друга книга.

* * *

Искам да кажа няколко думи за директорите на Студентския дом на културата. Първият – Константин Габровски, който след възстановяването на дома в края на 50-те години, трябваше отново да създаде условия за работа и творчество, да осмисли задачите на институцията. Тогава се решава, че Студентският дом ще бъде предимно културна институция. Константин Габровски беше учен, стана доктор на икономическите науки, университетски преподавател, а по-късно и съветник на няколко министър-председатели.

След него стана директор Димитър Данев. Той оборудва Студентския дом с парно. Беше чудесен административен ръководител.

Третият директор – Стефан Енчев – може би най-младият директор на дома, назначен още като студент. Беше много интелигентен, с богата култура, изключително вещ в областта на литературата и театъра. После стана кореспондент на българската телевизия в Москва и директор на студията за документални филми “Време”. Той разшири международната дейност на Студентския дом. Често започнаха да излизат на турнета съставите на дома.

Четвъртият директор – Андрей Коралов – стигна до заместник-министър на културата. Известен музиковед, човек с аристократично възпитание, син на писателя Емил Коралов. С Андрей и с Академичния хор ходихме в град Грац, Австрия на една международен фестивал, наречен “Европа Кантат”. Хорът се представи отлично. През деня се организираха ателиета и обучителни практики, а вечер изнасяха концерти прочути състави – Лондонската филхармония, Виенската филхармония и т.н. или отделни световноизвестни солисти. Тогава се случи една малко смешна история, свързана с гледането на еротичен филм. Около тези филми в България имаше табу. Една сутрин отложиха репетиция на хора и се оказа, че имаме около два часа време за разходка из Грац. Видяхме, че в киното срещу концертната зала има афиш на еротичен филм. Всички проявяваха вътрешен интерес, но никой не смееше да сподели, че му се гледа. Всеки заяви, че до започване на репетицията ще се разходи два часа из града. И се разпръснахме. Но в 10 часа сутринта, когато започваше прожекцията на филма, целият хор се оказа пред киното. Така се смяхме! Така се подигравахме един друг! Накрая се оказа, че в киносалона бяхме само ние и една влюбена двойка.

Следващият директор беше Янаки Русев. На него някои чуждестранни студенти му викаха “другарю Юнаки”. Вече съществуваше отдел “Чуждестранни студенти” с действащ Клуб на дружбата към Студентския дом, където днес е галерията. В началото на 60-те години в България започнаха да идват за да следват много младежи от Азия, от арабските страни, от Африка, от т. нар. трети свят и т. нар. братски държави. Мнозина от тях се включваха в работата на Клуба на дружбата. Понеже им беше трудно да изговарят български думи и имена, обръщаха се към директора Янаки Русев с “Другарю Юнаки”. Той беше завършил турска филология, имаше авторитет и чуждестранните студенти го обичаха. По-късно той стана заместник-директор на Центъра за художествена самодейност. Спомням си, че пушеше цигара след цигара. Беше много всеотдаен.

Друг интересен човек, който дълги години завеждаше Клуба на дружбата в дома, беше Борис Стойчев, завършил виетнамска филология в Ханой. Изключително етично и възпитано момче. По-късно стана добър дипломат и дори посланик във Виетнам.

Следващият директор е Ганка Константинова. Както беше модно да се казва – първата жена директор на Студентския дом. Тя беше активна и амбициозна ръководителка. Всяка вечер обикаляше творческите колективи и отблизо се интересуваше от тяхната работа. А нека забележим, че това се случва рядко, особено при жени, за които се мислеше, че трябва да бъдат предимно домакини. Аз наследих директорското място от нея.

* * *

Не мога да не изтъкна ролята на много други хора, които дълги години бяха жива част от живота на Студентския дом на културата: Нели Димитрова, методист по танци, завършила хореографското училище; Милуша Божинова, методист по театър; Милка Славчева, методист по музика, с висше образование от консерваторията, съпруга на ръководителя на оркестър “Метроном” Панайот Славчев. Методистите бяха хора на действието. През тях минаваха всички прояви в областта на студентското творчество. Но цялата тази “продукция” се “продаваше” от отдела, който се завеждаше от Донка Ганева (сега известна издателка и председател на модната академия). Тя умееше това и много дейно участваше в написването на всички материали, доклади, отчети, информации, анализи и прочие, които се изискваха от различни “горни инстанции”. Тогава това се правеше много често и без нейните филологически умения трудно бихме се справили.

Панайот Славчев беше изключителна фигура не само като музикант и ръководител на “Метроном”, но и като личност с енциклопедическа подготовка. Занимаваше се с биология, биохимия и фармацевтика и то като добър учен. Ако не се разкъсваше между любовта си към музиката и науката, вероятно щеше да направи големи открития. Той беше душата на прочутия тогава младежки конкурс за забавна песен, който се провеждаше в Студентския дом. По изключение, един или два пъти се проведе в зала “Универсиада”. За този конкурс може да се говори дълго. През него преминаха всички по-значителни имена и формации в българската естрада. Те направиха тук своите дебюти – и Мария Нейкова, и Орлин Горанов, и Кичка Бодурова, и “Тоника”… Не мога да изредя всички. Председател на организационния комитет обикновено беше Иван Славков, който оглавяваше тогава телевизията, а председател на журито – директора на Студентския дом. В подготовката и провеждането на конкурса участваха най-добрите композитори – Тончо Русев, Атанас Косев и др. След ранната смърт на Панайот Славчев конкурсът угасна.

Интересен щрих в работата ни беше създаването на пантомимния театър. Ръководеше го един от завеждащите отдели, който стана по-късно заместник-директор на дома – арх. Иван Радев. Неотдавна като второ висше образование той завърши режисура по пантомима в театралната академия. Тогава обаче Иван Радев постави в пантомимния театър “Антихрист” по Емилиян Станев. Изненадващо ме посети Надежда Станева – вдовицата на писателя. Научила, че в Студентския дом ще се играе “Антихрист” и ми иска обяснение защо не сме я потърсили за да разреши постановката. Аз я успокоих, извиних се официално и я поканих на премиерата. Централната ложа беше отделена само за нея и за приятелката й, която я придружаваше. След премиерата се изправих пред публиката и обявих: – Наш скъп гост тази вечер е съпругата на големия ни писател Емилия Станев – Надежда Станева! Поднесохме й голям букет. После тя казала на режисьора на спектакъла Иван Радев, че ни подарява авторските права на “Антихрист”.

* * *

През 1968 г., във връзка с привличането на тогавашния директор на Студентския дом на културата Стефан Енчев в организационния комитет на Световния фестивал на младежта и студентите в София, за кратко време бях “изпълняващ длъжността директор” на дома. След фестивала ми предложиха да започна работа в основаващия се Институт за младежта. Така за близо десет години напуснах Студентския дом. Но се завърнах като негов директор през 1977 г. Не само докато ръководех дома върхови постижения имаха Академичния хор, АСО, Академичния танцов състав, Театър-студио “Студентина” и много други състави, които участваха на стотици фестивали, турнета, конкурси. Дори организирахме изложба на трофеите, спечелени от съставите към Студентския дом. Разположихме в тогавашния Клуб на дружбата, където в момента е галерията на Националния студентски дом. Но след мен се намери един колега, който си мислеше, че историята започва от него и реши, че тази изложба не е необходима. И всичко изчезна – цялата изложба с наградите се разпиля.

В Студентския дом непрекъснато се експериментираше. Основни участници в този процес бяха студентския театър и клуба на студентите писатели “Димчо Дебелянов”. Съвсем свободно се изказваха мнения по социални и учебни въпроси, разбира се, чрез езика на изкуството. Понякога се прехвърляше границата на художествения експеримент и се правеха доста дръзки за онова време изяви. Спомням си, че имаше джазови концерти, които събуждаха противоречиви реакции. Впрочем, сега един от известните джазови музиканти Любомир Денев свиреше в оркестъра към дома “Метроном”. Някой беше пуснал слух, че наумно-експедиционния клуб “Юнеско” правел нещо тайно на морето. Всъщност те там извършваха екологически и исторически изследвания. Аз бях дори питан за това от разни фактори. Но фрапантни намеси в нашата работа не е имало. Ще ми се да подчертая, че не само студентите бяха публика на събитията в Студентския дом, но и цялото гражданство. Например, киноуниверситетите, някои от литературните четения, отделни срещи с видни дейци на културата и изкуството притегляха хората като магнит. След това проявите дълго време се коментираха.

март 2003 г.