Наследството на студентското движение

_{Оригинална публикация в три части на сайта за българска история „Сторник.БГ„.}

---

През октомври 2020 г. имах удоволствието да бъда поканен и да присъствам на 20 – годишнината на Националното представителство на студентските съвети в Република България (НПСС) – организацията, явяваща се представител и защитник на интересите на българските студенти, съгласно Закона за висшето образование.

В нея днес членуват представители на всички 50 висши училища у нас. Съставът й се формира чрез избори за студентски съвети по университети, а ръководството й – на всеки две години чрез общо събрание на делегатите от университетските структури.

По време на церемонията, състояла се в Университета за национално и световно стопанство, ми направи ми впечатление хронологичният видео-преглед на развитието на студентското самоуправление у нас, така както бе представен от организаторите – започвайки с разпада на Комсомола като орган на партията – държава и съпътствалите демократичните промени процеси по формиране на независими студентски дружества.

Бе пропуснат периода преди Втората световна война, който си струва човек да познава и разбира, защото процесите в академичната система през десетилетията не са откъснати от по-големите обществени процеси. Точно обратното – неизменно са се явявали техен катализатор.

Студентският клуб при Софийския университет

Разказът за зората на организираното студентско движение в рамките на университетската система (за начална дата ще приемем основаването на Държавния университет през 1888 г.), следва да започне най-малкото със споменаване на първото общостудентско дружество – “Наука” (1891 – 1900), макар същото да не оставя онази ярка следа, която му подобава.

Най-трайното негово наследство си остава изборът на безсмъртната фигура на големия българин от епохата на Възраждането – Христо Ботев, за духовен патрон на българското студентство. По силата на този морален завет, през 1904 година студентската общност поставя начало на хубавата традиция да се посещава организирано всяка година на 20 май (2 юни) гр. Враца и връх “Околчица”, лобното място на големия борец за свободата на България.

Общостудентското дружество “Наука” започва да залинява след 1894 година поради „вътрешни недоразумения“ (разбирайте политически ежби), а „Студентският клуб“, основан в началото на учебната 1900 – 1901 година, се явява законен приемник на библиотеката на дружеството и на всички ценни духовни завети на тази организация.

Клубът е нещо повече от студентско дружество по интереси и често пъти подпомага разрешаването на недоразуменията между отделните академически дружества по отделните научни специалности, каквито още тогава започват да развиват активен научен живот. Някои от началата на устава на организацията са взети от Association Générale des Étudiants, Paris – асоциация, играеща по онова време централна роля в духовния живот на френските студенти при големия идеен и хуманитарен подем, който характеризира френския национален дух от онази епоха.

Председателите на Студентския клуб в повечето случаи са лица със изключителни духовни качества за годините си и с голям морален авторитет сред родното студентство – по-късно стават писатели (Никола Атанасов), журналисти (Стефан Руневски), банкови инспектори (Тома В. Томов), народни представители и министри (Григор Василев), обществени деятели в най-широкия и възвишен смисъл на думата (Стилиян Чилингиров). Те са първите арбитри за всички вътрешни студентски спорове.

Студентският клуб бързо съумява да се утвърди като реален орган за представителство на студентската общност пред академическата власт. Именно в Студентския клуб младите академически граждани оглавяват студентските обструкции срещу новия университетски правилник от 1905 г. Те играят основна роля и в университетската криза от 1907 г.

Каузата „Студентски дом“

Клубът упражнява пряко застъпничество и за реализацията на по-широките търсения на студентската общност отвъд институционалните ограничения на университетската структура. Подетата през академичната 1903 – 1904 г. инициатива за построяване на Дом на българския студент, клубно здание отвъд физическите и управленски граници на факултетите на Софийския университет, като независимо обществено и културно средище и като място за интелектуално развитие на младите хора, е безспорното доказателство в тази посока.

Тази кауза подема Стилиян Чилингиров – тогавашният председател на Клуба, определян на по-късен етап като „последният български възрожденец“. Чрез тази си инициатива той обединява и доразвива двата основни стълба зад създаването на Студентския клуб, а именно:             

1.) Необходимостта от едно идейно общуване на студентството във връзка с неговата морална подготовка за бъдещите му духовни ръководни функции в обществения живот на нацията.

2.) Създаването на една кооперативна трапезария, която да улесни средната и най-бедната част от студентството с евтини и питателни храни.

Каузата за построяването на Студентски дом бива бързо припозната от отговорните фактори начело на държавата. Още в своето Окръжно № 2493 от 9 март 1904 г., в което се приканват директорите на гимназиите, на педагогическите училища и окръжните инспектори да съдействат за събиране на средства за новосъздадения фонд за построяване на здание на Студентския клуб, министърът на народното просвещение проф. Иван Д. Шишманов пише, че е посрещнал с радост „предприятието на младите академически граждани“[1]. Освен с въодушевление, проф. Шишманов посреща каузата и със създаването на Фонд за построяването на Дома, с основна вноска от Министерството на просвещението в размер на 10,000 лв.

Бърз преглед на съдържанието на документалните сборници „Книга за Студентския дом“ от 2002 г. и „Гражданският комитет за построяване на Студентския дом“ от 2004 г.[2] показва, че това е кауза, която е до толкова обединителна за няколко поколения студенти – националисти, земеделци, социалисти, които загърбват различията помежду си, когато стане дума за „нуждата от място, където ще крепнат и обединяват сърцата и умовете си здрави и добре просветени граждани на България“[3], че на никое правителство в рамките на идните три десетилетия не му идва на ум да сложи край на това идейно обединение и Домът си остава само идея. Посоченият мотив за проточването на инициативата във времето е само в кръга на шегата, разбира се, но е факт, че изминават 30 години от учредяването на Студентския клуб до заветния 30 май 1931 г., когато е положен основният камък на сградата на пл. „Народно събрание“ № 10 на церемония, уважена от националния елит.

Тридесет годишната мисия за построяването на зданието е завършена на груб строеж само две години след старта на строителството, през януари 1933 г., когато в сградата се нанася редакцията на в-к „Студентска борба“, а репетиции започва наскоро създаденият Академичен хор при Софийския университет.

Напълно обзаведен и на максимален капацитет, Студентският дом функционира едва след 1940 г. Към този период ръководството на Българския национален студентски съюз (БНСС) е получило благословията на Негово Величество за това Домът да се наименува „Княз Симеон Търновски“, в чест на новородения престолонаследник, но тази идея така и не вижда реализация. Академичният съвет на Софийския университет, на когото стопанисването на сградата е поверено, чрез Закона за Фонда за Студентския дом от 1938 г., държи да го нарича Дом „Св. Климент Охридски“. Дали това противоборство е с цел търсене на по-тясно асоцииране на Дома с Университета от страна на академичното ръководство, ние тук не се заемаме да тълкуваме. А може би разнобоят е в резултат на отхвърлянето на университетската идея за създаване на научен фонд на името на Княз Симеон Търновски – инициатива, препъната от Министъра на народната просвета за която също пишем нататък в книгата.

Едно е сигурно – инициативата за Студентския дом не е нито само вътрешно-университетска като усилие, нито пък аристократична по начало. През 1930 г. проф. Бобчев – създател на Свободния университет, нарича каузата „Всестудентска“.

Още през 1910 г. тогавашният председател на Студентския клуб, а в последствие и пожизнен секретар на Гражданския комитет за построяване на Студентски дом – Тома В. Томов, заявява, че чрез Дома и заформящия се около него общ студентски съюз „ще се догонва високата култура на академическия гражданин“.[4]  

През 1910 г. Клубът инициира учредяването на независим Граждански комитет като гаранция за постигането на своята цел, но и срещу заплахата от „аристократизация“ на висшето образование.

Тогава студентите свързват въпроса за издигането на собствено здание с въпроса за достъпността на образованието и питат реторично:

„Да се аристократизира ли висшето образование у нас или то да бъде фактически и занапред достъпно за масите?

Да се ограничи ли източникът на интелектуалните сили на нацията, като се стесни неговата база или пробирането и занапред да може да става от пълния запас на нацията?

Да се смажат ли високо одарените умове сред масата, за да се издигнат само имотните посредствености или обратно?

Към културно обогатяване или към културна мизерия?“

О.С.О. „Христо Ботев“

Като общостудентска организация, представляваща българското студентство у нас, но и пред чуждестранните студентски организации, Студентският клуб изигра една много ценна роля за сближаването на студентството от всички балкански страни в годините преди Балканската война.

Той организира големи студентски посещения в Белград, Букурещ, Цариград и Атина. Тези посещения допринасят много за опознаването на научните и културни постижения на нашите съседи. Студентският клуб се опитва да създаде връзки и със западно-европейското студентство, но войните оказват негативно влияние върху тези усилия.

Студентският клуб за последен път съществува през учебната 1914/1915 година.

Въпреки разгара на големите обществени борби, които съществуват в онзи период, Клубът съумява да обедини студентството върху почвата на неговите общи духовни интереси и върху почвата на общите интереси на нацията. Той полага основата за построяването на Студентския дом, но и за цялостното развитие на студентското движение през следващите две десетилетия.

След началото на Първата световна война, Студентският клуб не се появява повече, а като негов естествен приемник в годините след войната възниква Общостудентската организация – О.С.О. “Христо Ботев”, която продължава мисията за изграждането на „едно постоянно огнище, където студентството да възпита и у себе си едно здраво национално чувство“ до нейния успешен финал.

О.С.О. “Христо Ботев” на студентите от Софийския университет, в обединение с О.С.О. „Васил Левски“ (организацията на студентите от Свободния университет), прерастват с подкрепата на държавните и университетски власти в Българския национален студентски съюз (БНСС) през втората половина на 1920-те. Двете студентски дружества запазват  самостоятелните си функции на представителни за висшите училища организации за защита на студентските интереси пред съответните академични ръководства.

БНСС от своя страна се присъединява към Международната студентска конфедерация (Confédération Internationale des Étudiants) – наричана от мнозина по онова време „Световен студентски парламент“. По този начин, каузите на българските студенти излизат на международната сцена отново, след годините на изолация, последвали края на Общоевропейската война. А за развитието на Студентския дом – тази интернационализация е от историческо значение.

Международната студентска взаимопомощ

Войната оставя своя отпечатък върху каузите на студентското движение у нас и по още един любопитен начин. В началото на 20-те години се създава пацифистко Движение за международна студентска взаимопомощ, чиято основна цел е материалното подпомагане на студентите от победените в Първата световна война държави. Студенти от Англия, САЩ, Франция, Холандия и други страни-победителки се солидаризират със своите колеги от Австрия, Германия, Унгария и България, не само за да удовлетворят техните непосредствени нужди (например, мизерията сред австрийските студенти, последиците от земетресението в Южна България през пролетта на 1928 г.), но и за да стартират стратегически проекти на младата академична общност.

Движението за солидарност и взаимопомощ (ISS), прераснало в организация със седалище в Женева (Entr’aide universitaire internationale), гласува на своя конгрес в Шартр през 1928 г. решение да отпусне 15 000 долара (2,000,000 лв.) за построяване на Студентски дом в София, при условие, че в България се съберат допълнителни 11 000 долара. В този акт на международна подкрепа има и българска следа в лицето на Татяна Киркова. В началото на 1931 г. са изпълнени всички условия и Международната университетска взаимопомощ връчва чека с обещаната сума на церемония на 30 май 1931 г. — при полагането на основния камък на Дома.

По този начин, Студентският дом възниква през 30-те години на ХХ век като пространство на студентска солидарност, което олицетворява взаимопомощта като основна ценност сред младите академически граждани. Принципите на тази солидарност са ярко застъпени по време на цялата многогодишна акция по изграждането на Дома.

Като безпрецедентна проява на всеобща гражданска и академична солидарност може да се приеме фактът, че хиляди студентски и помощни комитети, дарители, сътрудници-доброволци, интелектуалци и публични личности от цяла България обединяват усилия, ресурси и съзидателна воля, за да издигнат сградата на пл. „Народно събрание“ №10 във времето на може би най-разтърсващата световна икономическа криза на ХХ век.

Мащабното историческо поле на съпричастност не спира своето развитие и след старта на дейността в Студентския дом. В обособената студентската трапезария в сутерена на сградата (Менза „Академика“) за изхранването на бедните студенти помага учредената от А. Коюмджийски през 1937 г. с капитал от 7 млн. лв. „Фондация за подпомагане бедни студенти“. Дейността на Мензата и довършването на Дома се субсидират както от държавата, така и чрез ежегодни отчисления от таксите на самите студенти.

БНСС срещу БОНСС

Във все по-бурните години на обществено – политическо противопоставяне, предхождащи непосредственото начало на Втората световна война, Мензата продължава да бъде пространство за единение. Тя е едно от малкото места в София, което се посещава и от десните студенти националисти, и от левите студенти социалисти, като между 1936 и 1941 г. се стопанисва под формата на студентски кооперативен стол от представители на последните.

На горните етажи дейност се развива в канцелариите на студентските дружества, а кино-салонът, художествената галерия и читалнята са местата за отдих и самоусъвършенстване. През годините на войната цял етаж е заделен за учебния процес на Физико-математическия факултет. Разкрити са и десетки места за настаняване на студенти от Македония и Западните покрайнини, които нямат възможност да се връщат по домовете си през ваканциите.

Тази задушевна атмосфера на адаптиране според нуждите на другия, на солидарност в едни иначе тъмни времена, представлява недостижима нравствена школа и служи за методично приучаване към себеотрицание на отделната личност пред олтара на по-големите обществени и отечествени интереси.

Но тъй като темата на настоящата публикация е свързана със „зората на студентското движение у нас“, не следва да удължаваме прекомерно нашия разказ. Още повече, че по темата за студентските организации и обединения в България след 1931 г. има наскоро издадена книга на младия историк Б. Боев[5], която (ако погледнем отвъд идеологически натоварения й наратив), обобщава подробно развитието на процесите от онзи период. Накратко, 1930-те са период, доминиран от борбата за влияние между БНСС от една страна и БОНСС (Български общ народен студентски съюз) от друга.

Фактът, че именно признатия от университетските власти и държавата Български национален студентски съюз оглавява акцията по изграждането на Студентския дом през втората половина на 20-те и през 30-те години на ХХ век, не пречи на крайно-левия БОНСС да се опита да си припише техните заслуги след комунистическия преврат от 1944 г.

БОНСС, от своя страна, поетапно се трансформира в Общ съюз на народното студентство, Съюз на народната младеж и Димитровски комунистически младежки съюз (1956 г.) като последният (познат ни като „Комсомол“) поема щафетата над управлението и развитието на „Студентския дом на културата“ – от повторното му отваряне като такъв след 1958 г., чак до 1990 г.

Наследството на студентите

От направения дотук преглед, става видно, че в първите десетилетия на студентското движение у нас, Студентският дом е преди всичко споделен продукт на идеята за равен достъп до висше образование, за солидарност между студентите отвъд университетски, политически, държавни и дори времеви граници. Такъв остава той и днес, вече като самостоятелна държавна институция, подопечна на Министъра на образованието и науката.

Институцията с над 115 годишна история е проект на онези академически граждани, които виждат в нея „гарант за солидна социална и културна база на мнозинството студенти“[6]. Проект е на онези български и европейски студенти, които спокойно са прекрачили границата на бъдещето вътре в себе си, тъй като са съчинили и подпомогнали създаването на нещо, от което чудесно са разбирали, че няма да се ползват те самите, тъй като ще бъдат завършили следването си, а създаденото от тях ще служи на следващите поколения. Затова днес общата история на Студентския дом може да ни учи и на настояще, и на бъдеще, и на преминаване на границите между тях.

През 2003 г. ректорът на НБУ, проф. П. Дойнов, пише, че ползвайки тъкмо този опит за „пречупване на времето“ студентите и техните нови организации в началото на 90-те години на ХХ век събуждат академическите граждани и провеждат знаменитите стачки и протести от периода 1989 / 1990 г. и 1997 г., след които никой в България не може да постави под съмнение европейските ценности, ценностите, свързани с личната и академичната свобода.

Приключваме историческия обзор там откъдето започнахме, за да покажем защо е важно да се проследява развитието на всяка една система, в т.ч. системата на студентското представителство и застъпничество – за да може тя да бъде разбрана по-добре от гледна точка на стратегическите цели, които е създадена да преследва и обслужва.

Тъй като оригиналната идея при формирането на множество обществени системи (каквато е и системата на студентското самоуправление) твърде често се губи или деформира в лабиринта на времето, както и понеже съществува т. нар. „ефект на музея“, съгласно който при преминаването на определен праг във всеки исторически процес времето спира и започва се подрежда в пространство, да структурира паметта си, да задържа и инвентаризира изминалите моменти[7], през 2020 г. в Националния студентски дом решихме да създадем музеен архив, който по същество представлява постоянна експозиция на артефакти, свързани с развитието на студентското движение през Третото българско царство, Народна република България и Втората българска република (след 1990 г.).

Създадохме едно общо, физическо пространство за среща на спомените за опита, академичните, обществени и културни проекти и достижения на студентската общност през десетилетията в рамките на по-широкото макро-пространство на Студентския дом. Защото през годините на пл. „Народно събрание“ № 10 са се срещнали най-продуктивните академични и творчески модели на студентското битие, които в своите обществени трансформации и днес продължават да отместват хоризонта на академичното развитие. Ако в себе си пазите частица от тези събития, добре дошли сте да я споделите със света – музейната колекция на Студентския дом се допълва постоянно, а даренията са винаги добре дошли! Кой знае? – може би тъкмо Вашите артефакти ще бъдат в основата на едно второ, допълнено издание на споделените ни истории със Софийския университет  и останалите висши училища в страната.

---

[1] Училищен преглед, кн.4/1904, с. 127 — 128.

[2] Виж https://studenthouse.bg/about/library/publications/

[3] Писмо от Цар Борис III до БНСС в подкрепа на построяване на Студентския дом – 19.12.1929 г.

[4] Томов, Тома В. Спомени и идеи за Студентския клуб — В: „Студентски клуб. Юбилеен сборник“ (1900 — 1910 г.), С., Печатница „Гражданин“, с. 37.

[5] Боев, Б. Любов към науката, любов към народа. Студентските организации и обединения в България (1931-1939), С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

[6] Дойнов, П. 2003. Сборник „Академични дискусии“. С., Академичен център за литература и култура.

[7] Пак там.